Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 37 | The library

Предишното "лошо нещо", което очаквах да се случи, в действителност не стана. Е, все още не. Чакаше някъде, висейки някъде извън поглед. Някъде вътре в ума ми знаех, че идва, че това беше просто затишие преди буря. Щастието ни винаги беше мимолетно и късметът ни бързо се изчерпваше. Вече се научих да не свиквам към някакво облекчение или надежда, защото може да бъде заличено в секундата, в която повярвам в него. Затова, не се наслаждавах много на факта, че ни бяха предоставени няколко спокойни дни.

Но се възползвах от тях, доколкото ми стигаха възможностите. Защото, пазачът ми изглеждаше перфектно нормален, не говореше много, но ме водеше там, където исках да отида. Злото на г-жа Хелман сега си беше вкъщи, и Джеймс, Кевин и дори Норман пазеха дистанция. Липсваха обичайните бедствия, които бродеха над нас.

И да ме споменавам, че райът, за който говореше Хари, беше често помрачаван от гръмотевични бури от страх, от което, трудно можеше да се повярва, че дори съществува. Но изглежда, той винаги измисляше начини на го намери отново. Независимо дали се промъквахме в килера, чакахме докато стаята се изпразни, за да откраднем целувка или дори поставяйки ръка на коляното ми под масата на обяд, винаги имаше начин да освободи някакъв вид щастие. Разбира се, не можехме напълно да бъдем един с друг, по начинът, по който толкова отчаяно искахме и се нуждаехме. Но, все още имаше начини малко да задоволим глада си. Хари винаги измисляше схема, с която да минем покрай стриктната бдителност на пазачите; и го правеше доста често, виждайки, че не мога да издържа много часове без докосването му. Особено през последните няколко дни, когато веднъж, може би два пъти на ден, бихме могли да се окажем с коса заплетена между пръстите и устни върху устни, някъде извън поглед.

Мога да свържа палавите ни моменти заедно и да добавя малко музика, за да го направя като част от тийн романтичен филм. Всеки път изглеждаше все по-вълнуващ и задоволителен от миналия.

От тези моменти, вчера беше любимият ми.

Започна с Микейла и безименната й книга. Тя стоеше там, когато аз влязох за обяд, доволно изтегнала се в пластмасовия си стол. Загорелите й лакти си почиваха в края на масата. Но, имаше нещо в нея, което тя държеше и с двете си ръце, нещо което много ми липсваше от апартамента ми и всъщност имаше някаква свобода.

- От къде взе това? – Попитах я, заинтригувана.

- Това? – Попита тя, държейки книгата.