Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 46 | We were not alone

Нямам никаква представа къде отивах. Тръгнах с щипка заслепяваща лудост. Пръстът ми беше увит около спусъка, чувствайки силния удар на освобождаващият се куршум и изведнъж имаше кървяща тъмна дупка в коляното на Норман. Случи се толкова бързо, толкова внезапно, че дори сега събитията не ми бяха много ясни.

Но той не беше мъртъв. Затова трябваше да бягам и да се отдалеча от звука на изстрела, където след секунди щяха да се съберат дузина пазачи. Изглеждаше ми като най-добрия вариант. Но вече не, защото се скитах сама в тъмните коридори. Да, все още държах оръжието, но наистина не исках да го използвам отново.

Затова бягах, примижавайки с очи, докато трескаво се оглеждах за Хари в мрака. Искаше ми се да го бях издърпала с мен в килера. Щяхме да бъдем заедно, докато го чакам да се събуди. Но мястото беше твърде далеч, а пазачите дойдоха по коридора за секунди; и нямаше начин да успея да го заведа до там без да бъда хваната. Затова трябваше просто да бягам и да му се доверя, точно както той каза.

Но той също така ми нареди да стоя в килера, което очевидно не успях да направя, като се има на предвид, че сега бях в пустите коридори на институцията.

Бумтенето на сърцето ми не беше затихнало, а вместо това се ускоряваше, докато ужасяващата действителност ме осеняваше: бях напълно и съвсем сама. Нямах никаква престава къде съм или дали той бе в съзнание, затова най-доброто, което можех да направя бе необмислено да тръгна да го търся, докато не разбера. Сама.

Отчаяно оглеждах всеки ъгъл за него, осъзнавайки, че това бе първия път, в който се срещах с ужасите на това място сама. Откакто той пристъпи в тази сграда, се бях приковала към Хари, независимо дали го знаех или не. Той беше моят щит, слагайки тежкото бреме на Уикендейл на раменете си, докато моите бяха почти празни. Беше хвърлен в карцер, бе бичуван и дори го подложиха на електрошокова терапия, докато единствената трудност, която аз срещнах бе да наблюдавам всичко това. Но сега бях без защитната си броня и само с едно оръжие, сама.

Но внезапно, вече не бях сама. Изневиделица, дойде и някой друг, като разбрах това от лек звук. Беше далеч, звукът, но наближаваше. Те бяха зад ъгъла. И така, за да не се виждам, се притиснах към ъгъла на вдлъбнатина в стената. Беше само няколко сантиметра дълбока, като коридорът се виждаше от едната страна и врата, от другата. Но беше достатъчна да ме скрие.