They Don't Know About Us ° (ЗАВЪРШЕНА)

1.11

Пред мен лежеше безжизненото тяло на...Скайлин. Ръцете ѝ бяха в кръв, а гримът ѝ - размазан. Причерня ми. Имаше слаб пулс. Тя...умираше, за Бога! Взех я на ръце като булка и се затичах към Range Rover-а си.

Сложих я да легне на задните седалки и тръгнах към най-близката болница. Карах с 200 км. в час. Не ми пукаше за това, че максималната скорост, с която можех да карам по магистралата беше 160. Мисълта, че тя е в това състояние заради мен ме побърква.

- Дръж се, бебс. Почти стигнахме.

Паркирах пред болницата и я внесох вътре. Взеха я на носилка и я вкараха в операционната. Оставиха ме там, сам в онзи коридор. Прокарвах пръстите през косата си и не можех да стоя на едно място. Стояха вътре близо час и половина, защо никой не излиза? Какво се случва? Някой да ми каже. Последва още един час в неизвестност, когато излезе един доктор.

- Какво се случи, докторе? Моля Ви, кажете ми, че е добре. - скочих.

- Какъв сте на лицето Скайлин Гилински?

- Аз...аз съм ѝ...гадже. Моля Ви, кажете ми.

- Стабилизирана е. Контактна е. Но каза изрично, че не иска да Ви вижда.

Не ми пука дали иска или не. Влязох вътре. Тя лежеше, напълно изтощена. Погледна ме и очите ѝ се насълзиха. Тръгна да натиска копчето за спешни случаи, но аз я спрях.

- Изслушай ме...- прошепнах.

- Джош...- простена.

- Шштт... Скай, наговорих ти неща, които не бяха вярни. Ние наистина не сме заедно, но аз те чувствам по- близка от всеки друг. Наистина те обичам. "Обичам" е слаба дума за да ти опиша как се чувствам. Шибано влюбен съм в теб, Скайлин. - говорех ѝ тихо и бавно.

Очите ѝ, пълни със сълзи светнаха и тя ме придърпа в силна прегръдка. Легнах до нея на болничното легло и тя зарови главата си в свивката на врата ми. Чувствах се наистина перфектно. Тя беше толкова красива.

- Кога ще те изпишат? - попитах.

- Днес. Вечерта. - отговори.