They Don't Know About Us ° (ЗАВЪРШЕНА)

2.16

Гледна точка на Джош:

Качих се в колата си и започнах да обикалям из града. Не може да я няма. Тя не би избягала. Да бе, не би. След това, което ѝ причиних. Аз съм най-тъпото копеле. Защо изоставих момичето си? Защо послушах този идиот Ник? Не, не Ник е идиот. Аз съм идиот. Защото му се вързах. И за какво ми беше да чукам тази кучка в бара. Все едно ми стана по-добре. Нямам идея къде може да е. Извадих телефона си и я набрах. Дава свободно. Мамка му. Хвърлих телефона си на седалката до мен и ударих силно волана. Къде ли е сега? Добре ли е? Случва ли се нещо с нея? Боже, мамка му. От час обикалям, търсейки я. Реших да проверя в онази изоставената сграда, в която я намерих миналия път.

Не, и там я няма. Та тя е човек. Не може да изпари. Нали? Телефонът ми звънна. Скай? Не, Лео.

- Ало, Джош. Намерих Скайлин. - каза, а аз изтръпнах.

- Кажи ми, че е добре. - примолих се.

- Добре е, идвай веднага. В мазето на болницата е. Побързай. - каза, а аз веднага се насочих натам.

Затворих телефона и натиснах газта. Какво прави Скайлин в мазето на болницата. Може би е искала да се скрие от света. Паркирах пред болницата и слязох в мазето. Пред вратата стоеше Лео. Явно тя не знаеше, че той знае къде е. Иначе щеше да избяга. Скайлин седеше на един стар извехтял диван и дърпаше от цигарата си, изкарвайки гъст дим от устните си. Влязох тихо, а когато тя ме видя скочи като попарена.

- Какво правиш тук!? Казах ли ти да се махнеш? Не разбра ли, че те мразя!? - изкрещя в лицето ми Скайлин.

- Млъквай. - казах тихо, допирайки устните си в нейните.

Тя ме избута, а аз се вгледах в сините ѝ очи, които вече бяха пълни със сълзи.

- Защо го правиш, Джош!? Защо!? Изостави ме, дори не ми позволяваш да те забравя! Мразя те! Мразя те!

- Успокой се. - казах ѝ спокойно.

Тя седна отново на диванчето и зарови лицето си в шепите си. Аз седнах до нея, а тя се сгуши в гърдите ми. Тя има нужда от мен сега. И аз ще бъда до нея въпреки всичко. Въпреки, че не трябва. Аз ще го направя. Защото я обичам. Дължа ѝ поне това. Да съм до нея. Точно сега.

- И макар да знаех, че нямам шанс с теб, тичах все повече и повече. - прошепна ми.

Затегнах прегръдката си.

- От страх да не провалим нещо го проваляме. - целунах челото ѝ.

- Когато ме целуна, пред вратата ми, Джош, се почувствах като в Рая... затова пренебрегвах всички пъти, в които ме прекарваше през Ада.

Погледнах я в очите. Толкова е слаба. Явно сега е момента, в който ще си признаем всичко. Връзката ни беше толкова идеална последните месеци, че в един момент всички проблеми за цялата година се изсипаха върху нас и разбиха връзката ни.

- Знаеш, че те обичах. И сега те обичам. Искам да бъдем заедно, Скай. Искам те, бебчо. Но не сега. Повярвай ми, просто ми се довери. - изтрих стичащата се сълза по лицето ѝ.

Тя се надигна и сля устните ни. Отвърнах ѝ. Това момиче не разбира ли? Не трябва. Но това не значи, че няма. Просто...не мога да ѝ устоя и това е.

Хей бебсета! Как сте? Реших да Ви изненадам и да кача новата глава днес, вместо утре. Ако все пак има някой, който още следи историята да даде знак - гласувайте и коментирайте.

Спамете на воля!

Краят наближава...

Ловкам Ви!

❤❤❤