They Don't Know About Us ° (ЗАВЪРШЕНА)

2.10

👆 Джош и Скайлин 👆

Гледна точка на Скайлин

Вървях по улицата и големи сълзи се спускаха по лицето ми. Така ли свършва всичко между мен и Джош. След всичко, което преживяхме? Аз не съм спала с никой друг, откакто съм с него. Никога не съм му дала повод за съмнение. Влязох вкъщи и се заключих в стаята си. Не можех да спра да плача. Гадно ми е. Гадно ми е, защото го обичам. Чух, че входната врата се отвори. Потръпнах. Предстои ми труден разговор с Джош. Излязох от стаята си и слязох долу. Но там не седеше Джош. Там стоеше... мъжът от вчера.

- Как си, Скай? Вчера любимият те спаси, но днес...- изсмя се с мазна усмивка Ник.

- Не ме доближавай, изчадие...- изкрещях.

Лоша идея. Мамка му, колко съм глупава. Той се доближаваше все повече и повече до мен. Сърцето ми биеше лудо, а коленете ми омекнаха. Стоях без да помръдна на стълбите. Той хвана грубо китката ми и ме завлачи надолу. Притисна ме грубо в стената, а от очите ми се стичаха сълзи. Изведнъж ме обля смелост. Ядосах се и го изритах в достойнството и ой падна на земята, гърчейки се.

- Никога повече не ме докосвай. Изрод. - извиках.

- Ела ми, кучко. - каза и извади джобното си ножче, забивайки го в корема ми.

Бликна кръв, а аз паднах на колене. Вратата се отвори и влезе Джош. Той клекна до мен и ме прегърна. Целуна челото ми и стана. Започна да удря Ник.

- Никога повече няма да доближаваш семейството ми. - каза и се изправи.

Ник лежеше безжизнен на пода, а аз се гърчех от силната болка в корема.

- Добре ли си, любов? Скайлин? - той крещеше притеснено, а аз не отговарях.

Зрението ми се замъгляваше все повече и повече. Гласът на Джош ставаше все по-тих и по-тих.

Гледна точка Джош

Скай умираше в ръцете ми. Мамка му, за кой път ще я водя в болница? За втори. Какво прави това момиче? Да ме убие ли иска? Взех телефона си с треперещи ръце и извиках линейка. 10 минути по-късно пре вкъщи беше паркирана линейка и влязоха лекари с носилка. Качиха я в линейката и аз ги последвах, качвайки се при нея. Седнах отстрани до носилката, на която лежеше тя. Лекарите я стабилизираха, а аз държах ръката ѝ.

- Дръж се, бебс. Моля те. - прошепнах.

Изведнъж един от лекарите изкрещя:

- Губим я...

Погледнах го с невярващ поглед. Как така я губят. Линейката спря рязко и отвориха вратите. Свалиха носилката и аз тръгнах след тях. Един от докторите ме спря. Това беше...Лео. Той е лекар?

- Какво става, Джош? - попита той притеснено.

Вдигнах рамене.

- Хайде да отидем да пием нещо. - каза и аз го последвах.

Здравейте. Първо съжалявам, че се забавих толкова с тази глава, просто съм засипана от домашни и уроци и се надявам да ме разберете. ♥

Надявам се, да ви е харесала новата глава и да гласувате и коментирате. Обичам Ви. ♥♥