They Don't Know About Us ° (ЗАВЪРШЕНА)

2.15

Гледна точка на Скайлин

Всичко приключи. Сега стоя тук, напълно съсипана, разбита и сама. Сама. Напълно. Не мога да повярвам какво ми се случва. Направих всичко за него. Пренебрегнах всичко заради него. Приятели. Семейство. Училище. Само защото го обичах. Каква глупачка съм. Как можах да си помисля, че той ме обича. Явно всичко е била една игра за него. Изключих внимателно системите и се седнах леко на болничното легло и усетих недостига на кислород. Все тая. Изправих се бавно и се насочих към вратата. Взех телефона си. В момента ме болеше всяка една част на тялото ми. Най-вече сърцето. Сърцето. То бе разбито. Смачкано и изхвърлено. Завинаги. Физическата болка не можеше да се мери с емоционалната. Попринцип съм силна. Но сега се чувствам слаба. По-слаба от колкото съм била някога. Какво ми причинява това момче? Защо не мога да се откажа от него и да продължа напред както съм правила след всяка раздяла с бившите ми приятели. Никога не съм се чувствала така. Толкова унижена и омърсена. Сякаш докосванията му са навлезли дълбоко в кожата ми. Попили са и никога няма да се измият. Те ми действат. Вредят ми. Съсипват ме. И ме разрушават. Но не искам да ги няма. Искам завинаги да останат в мен. Излязох и тръгнах по тъмния пуст коридор. В момента той беше точно като душата ми. Пуст. Тъмен. Празен. И без Джош. Тръгнал си е. Няма го. Тръгна си от болницата, а всъщност от душата ми. Излязох навън и студен декемврийски вятър ме лъхна. Раната на корема ми беше зашита и покрита с бяла марля. Наблизо имаше магазин за алкохол и цигари. Влязох вътре и си взех няколко кутии с цигари и бутилка уиски. Имах нужда от това. Нямах нищо. Само това.

Гледна точка на Джош

- Ще повтарим ли, сладък? - попита чернокосото момиче, което току-що бях изчукал в мъжката тоалетна.

- Вероятно не. - казах, обличайки си тениската.

Телефонът ми започна да вибрира. Беше Лео. Плъзнах зелената слушалка и допрях устройството към ухото си.

- Джош? - чу се плахият му глас.

Коремът ми се сви на топка.

- Д-да - промълвих едва.

- Твоето момиче...няма го. Избягала е. - обясни ми.

- М-моля? - извиках и изхвърчах от бара.

- Съжалявам, Джош. - каза и затвори телефона.

Къде да я търся сега? Защо изобщо я оставих? Да, тя ме помоли, но аз все пак трябваше да остана. И тази кучка. Тъкмо се разделих със Скайлин, а вече спах с някаква. Но трябваше да я забравя. Нали казват, любов с любов се лекува. Но това не беше любов. Беше секс. Само секс. Нищо повече.