Пречупена реалност

Първа глава

Черно, сиво и бяло.

Дрехите, които имахме право да носим не се различаваха много. Изборът ни беше между тези три цвята. В миналото е било различно, но днес да носиш нещо цветно беше против правилата и, както го наричаха управниците-опит за бунт. Неслучайно всички трябваше да бъдем еднакво облечени. Естествено, аз нямах нищо против. Бях свикнала да бъда семпла.

Въздъхнах и грабнах от леглото си черен панталон и бяла риза. Панталоните вече ми бяха станали малки и трудно ги обувах, но в момента нямах достатъчно средства, за да си купя нови. Въпреки трудността, успях да се напъхам в тях и накрая се заех с копчетата на ризата си. Навън не беше много студено, но все пак закопчах и най-горното и оправих яката си. Така трябваше да бъдем всички.

През старите прозорци вече се промушваха слънчевите лъчи и това ме накара да осъзная, че трябва да побързам, защото не биваше да закъснявам.

Отидох до огледалото в ъгъла на стаята си и срещнах отражението си в него. С тези дрехи малкото ми тяло изглеждаше още по-дребно, но въпреки това не можех да облека нищо друго точно сега. Очите ми намериха рошавата ми сутрешна коса и на секундата започнах да я сресвам с четката, защото много се дразнех, когато тя приличаше на гнездо на птици. След няколко минути най-после я приведох в нормалния й вид и я вързах на обикновен кок. Постарах се да е колкото се може по-перфектен, защото не биваше да се излагам.

Никога не се задържах много пред огледалото. Точно заради това и сега се опитах да бъда бърза и да не гледам много отразяващия се мой образ.

Излязох от стаята си по възможно най-тихия начин, но стария апартамент си казваше думата. Щом отворих вратата на стаята си се чу шумно проскърцване, което ме накара да стисна зъби и да я затворя леко.

Живеех в тристаен апартамент в блок, който си личеше, че е построен още преди Новото време. Делях го с двете си съквартирантки, които живееха в другите две стаи. Бях се нанесла тук преди няколко месеца, след като навърших 18 и напуснах Дома за деца.

Всъщност аз бях едно от малкото деца днес, които всъщност са били изоставени от родителите си. Днешно време почти всеки имаше желание да се грижи за отрочетата си. Но имаше и такива като мен, които бяха израстнали в друга, несемейна обстановка.

Насочих се към кухнята, която се намираше точно срещу моята стая и за пореден път погледът ми се спря върху подредената маса. Никога не я бях виждала разхвърляна или изцапана. В дъното на помещението беше хладилника. Отваряйки го, отвътре ме лъхна студ и аромат на пилешко месо. След малко оглеждане на рафтовете си взех масло и затворих вратата.