Пречупена реалност

Втора глава

Доста често се налагаше да подтичвам зад Фийби, за да мога да бъда в крак с хода й.

Днес беше делничен ден, което значеше, че трябваше да бъдем в университета навреме. Имах късмет, че ме бяха приели в единствения такъв в града ни. Не беше един от най-големите или пък от най-престижните, но все пак бях благодарна, че имах възможност да се образовам и, след няколко години, да служа на обществото.

Фийби също учеше в университета, но беше втори курс Медицина, докато аз едва сега бях започнала да изучавам Психология. Но хубавото беше, че лекциите започваха по едно и също време и можехме всяка сутрин да идваме заедно.

Вече пред погледите и на двете ни се виждаше лъскавата сграда и Фийби още повече ускори крачка. Тя никога не закъсняваше.

Бях получила резултатите си от теста преди няколко дни и до някаква степен се бях успокоила. Бях като всички останали. Бях Здрава. Но не бях като Фийби. Тя винаги е била моят модел за подражание и много ми се искаше да бъда като нея-организирана, съсредоточена, трудолюбива. Аз също бях, но никога нямаше да достигна нейното ниво.

Достигнахме входа на университета и щом преминахме през вратата се намерихме пред една мраморна колона с височина около метър, в която беше вградено устройството за пръстови отпечатъци, което отчиташе дали всеки студент посещава редовно лекциите си.

Първа мина Фйиби и след това дойде моя ред. Сложих показалеца на дясната си ръка върху обозначеното място и видях как съвсем бледа зелена линия преминава по екрана, сканирайки отпечатъка ми. На секундата видях името си изписано на устройството, уведомявайки ме, че съм прибаяена към присъстващите в университета.

-07:59 е.-осведоми се Фйиби, гледайки ръчния си часовник.-Остава точно минута до началото на лекциите. Ще тръгвам, ще се видим довечера у дома.

Усмихнах й се в съгласие и след това се загледах как високия ръст на приятелката ми се отдалечава, докато накрая просто не сви по някакъв друг коридор.

Моята програма за днес обаче беше по-различна. Всеки един студент по Психология трябваше да бъде наясно и с другата част от обществото, тази, която беше увредена. Затова днес за първи път щяха да ни водят на посещение в Лудницата. Всеки път щом чуех за това място ме побиваха тръпки. Но трябваше да свикна, защото знаех, че след като завърша ще бъда изпратена да работя или там, или в Сградата за изследвания. И в двата случая трябваше да съм подготвена.