Пречупена реалност

#3-Четиринадесета глава

Да знаеш и същевременно да не си сигурен какво предстои може да е много опасно. Кара те да разиграваш всевъзможни варианти в главата си - от добри до ужасяващи - и в крайна сметка пак да продължаваш да се давиш в предположенията си. Всяка секунда ти се струва мъчение; знак, че краят наближава. Но въпреки това ти все така стоиш на едно място и очакваш участта си.

Тялото ми се просна на ледено студения под, докато дишах тежко, опитвайки се да успокоя съзнанието си.

Имах нужда да бъда сама поне за малко. Напрежението ме убиваше бавно и мъчително. Утре беше денят, в който всичко за нас щеше да се промени. Празникът на победата предстоеше и, докато повечето от Анархистите се чувстваха развълнувани, аз потъвах в страха си. Не можех да си представя какво ли щеше да ни се случи на другата сутрин. Колкото и да се опитвах да остана силна, сърцето ми ме предаваше. Беше ми писнало да чакам в неизвестност, да се страхувам във всяка една секунда. Мечтаех си това да приключи веднъж завинаги. Не исках животът ми да е такъв.

Непрогледаната тъмнина в мазето на Дома ми помагаше да запазя малкото си останал трезвен разсъдък. Макар и тъмното да ми напомняше постоянно за затвора на Лудницата, който никога нямаше да си избия от спомените, тук беше различно. Никога преди не бях стъпвала тук, защото беше само за персонала. Но ето, че сега се намирах свита на кълбо в един от ъглите на безкрайно дългите коридори, тресейки се от паника. Зъбите ми не спираха да хапят устните ми, като сякаш се опитвах да преборя душевната си тревожност с физическа болка. Затворих очи за миг, оставяйки сълзите си свободно да намокрят бузите ми.

Успокой се. Само още малко. Скоро всичко ще приключи.

Щеше да приключи, но как? Това беше въпросът.

Гробната тишина, с която се бях обгърнала, обаче беше нарушена съвсем скоро. Откъм другия край на коридора, където се намираха стълбите за нагоре, се чуха стъпки, които очевидно се насочиха към мен. За миг ми хрумна да се скрия бързо в някоя от подземните стаи, които бяха навсякъде около мен, но после осъзнах, че нямаше смисъл от това. Не можех да избягам нито от приятелите ми Анархисти, нито от преследващите ме мисли. Може би щеше да ми дойде добре да си поговоря с този, който ме посещаваше.

Избърсах сълзите си, опитвайки се да не издавам колко голяма каша беше душата ми, и зачаках стъпките да ме приближат. Можех да позная този вид походка - лекото накуцване - и скоро баща ми Отрин се настани тромаво в ъгъла до моя.