Пречупена реалност

Осемнадесета глава

Всички се опитваха да излязат от Лудницата, а аз правех точно обратното. Без нито капка колебание, отново влизах вътре.

В двора вече лежаха няколко трупа и си припомних ужасяващата гледка от преди малко. Бях оставила Фийби да умре сама сякаш не значеше нищо за мен. Направих грозна гримаса, отвратена от себе си.

Навсякъде около мен все още всеки се бореше за живота си. Болни налагаха Здрави, надзиратели се опитваха да укротят безупешно Болни. Хаосът беше пълен.

Нуждаех се от някакъв вид самозащита и мярнах на земята нож близо до една жена, която лежеше неподвижно с окървавено лице. Все още беше жива, но се постарах да не я гледам, докато се навеждах и хващах ножа в ръце.

Едва понасях тази гледка. Трябваше да намеря Райдър и да се махна оттук завинаги.

В учебниците ни по Психология имаше един-два урока, в които изучавахме само Лудницата, защото все пак това беше бъдещото работно място на повечето от нас. Имаше всяка една подробност за нея-функции, строеж, история. Припомних си, че наистина съществуваше място като затвор под мазето, но никога не ни бяха казали за какво всъщност се използваше.

В цялата шумотевица успях лесно да се вмъкна в сградата. Сирените продължаваха да сигнализират за нередностите и бях сигурна, че скоро щеше да дойде и полицията от града. Трябваше да измъкна Райдър преди това, защото после щеше да стане още по-трудно.

Трябваше да извикам в съзнанието си всичко, което бях научила от лекциите по Психология за отделните части на Лудницата. В паниката не ми идваше нищо, затова се наложи да действам инстинктивно.

Затичах се по първия етаж на Лудницата с надеждата да открия вратата за мазето. Около мен хора крещяха и се молеха за помощ, докато други ги удряха с юмруци в главата. Опитах се да потисна желанието си да им помогна.

Райдър.-напомних си за какво всъщност се бях върнала.

Най-после достигнах входа на мазето и мигновено влязох вътре, отблъсквайки един голям Болен мъж от себе си, който се опита да ме оскубе. Долу беше по-тъмно отколкото очаквах.

Заслизах бавно по стълбите с ножа пред гърдите си, готова всеки миг да наръгам този, който ми се изпречеше на пътя. Никой не се чуваше около мен. Единствено учестеното ми дишане изпълваше мрачното помещение.