Пречупена реалност

#2-Четвърта глава

Разстоянието между сградата, в която се бяхме настанили и небостъргача не беше голямо и не ми отне много време, за да стигна. От всички посоки около мен се тълпяха хора, очевидно също запътили се на вечеря. Вече никой не ми обеъщаше внимание, защото се бях преоблякла и ме смятаха за поредната Анархистка.

Следа от Райдър нямаше. А и сигурно нямаше и да се появи скоро. Аз бях виновна за всичко. Животът ми се беше превърнал в пълна каша, а аз продължавах да си създавам все поовече и повече проблеми.

На входа всички се блъскаха и ми беше адски трудно да вляза. Възпитана като Здрава, се дръпнах настрани, правейки път на изгладнелите хора и пристъпих вътре чак след като тълпата понамаля.

Шумотевицата много ми напомни на стаята в мазето на Лудницата, където за първи път разбрах за Анархистите. Едни крещяха с пълни гърла, други се смееха на висок тон, трети дрънчаха с вилиците си върху металните чинии. Не бях свикнала на всичко това.

За миг се вцепених на място. Не знаех накъде да отида и какво да правя. Онова чувство да се обърна и да избягам за милионен път днес се появи, но ръката на някого, която докосна гърба ми, ме спря.

-Хайде, да вървим.-чух да казва госпожа Фрийман и си отдъхнах, че точно тя беше дошла при мен. Зачудих се дали идваше по свое желание или Райдър я беше накарал, но важното беше, че сега беше тук.

С леко побутване ме насочи към импровизирания бюфет с храна в един от ъглите на огромното помещение. Макар и всички останали да бяха съсредоточени повече върху храната си, все още имах чувството, че очите им бяха насочени към оголената ми кожа. Не мислех, че някога щях да свикна с такива дрехи.

Около бюфета се беше извила дълга опашка, но никой не стоеше мирно. Всеки се блъскаше напред и протягаше ръце, за да достигне желаното от него ястие. Двете с госпожа Фрийман си взехме по една чиния и аз плахо заоглеждах храните. Не ми бяха познати, което беше напълно нормално.

Марта очевидно забеляза притесненито ми, защото с лека въздишка и мила усмивка взе чинията от ръцете ми и я напълни с две триъгълни парченца с разни продукти отгоре. Сложи същото и за себе си. Не се въпротивих, въпреки че нямах особено доверие на храната на Болните, макар и да беше вкусна.

След като се отделихме от опашката, госпожа Фрийман ме поведе към една малка масичка в другия край. Беше празна, което донякъде ме успокои, че нямаше да се налага да контактувам с още Болни. Седнахме на не много стабилните дървени столове и насочихме погледите си към вечерята.