Еуфорията изпълваше всяка една клетка от тялото ми, а аз единствено можех да й се наслаждавам. Обменях енергия с всеки един Анархист, който се намираше в залата и това ме караше да се чувствам значима. Никога преди не бях такава. Бях просто пионка, робиня... А сега бях водач и аз създавах правилата.
Сред масата от размахвания на юмруци и оръжия, примесени с победни викове, с периферното си зрение долових как нечия фигура се придвижваше бързо извън залата. Докато успея да я фокусирам с поглед, зелената коса на кок на Стейси профуча през големите врати на залата, чието затваряне едва се чу заради шума. Изведнъж вече не се чувствах толкова развълнувана. Напротив, бях притеснена. По-голямата сестра Дантес очевидно беше разстроена, а аз не можех да стоя тук, докато тя страдаше.
Слязох със скок от катедрата в мига, в който голяма част от Анархистите се скупчиха отгоре ми да ме поздравяват. Аз обаче едва ги чувах, защото целта ми беше да догоня Стейси. Смътно усетих как някой завърза нещо на ръката ми и за миг забелязах, че това беше кожена лента със знака на Анархистите. Предполагах, че досега майка ми я е била носила.
В крайна сметка успях да се добера до изхода и, оставяйки залата зад гърба си, се намерих в пустия бял коридор. От зеленокосата Анархистка нямаше и следа.
- Стейси? - провикнах се из коридора, но никой не ми отговори. Или не беше тук и не ме чуваше, или просто не искаше да се доближавам до нея. - Стейси!
Заех се с претърсването на голяма част от залите за лекции в това крило на университета, но всяка една от тях беше пуста. Единственото непроверено помещение оставаше тоалетната на този етаж. Макар и да имах желанието да говоря със Стейси, всякаква частица от него се изпари, когато нахлух в дамската част и намерих саркастичната си дружка да стои подпряна на мивката, загледана в отражението си в огледалото пред себе си. И не защото наистина не исках, а защото се почувствах като натрапница в личното й пространство.
Заковах се на мястото си до рамката на вратата в мига, в който зелените й ириси срещнаха моите очи в огледалото. Не знам каква точно беше причината, но сякаш ми се стори, че беше плакала досега. Нещо, което никога не бях очаквала от непоклатимата Стейси Дантес. Дланите й се бяха впили в крайщата на мивката сякаш се опитваше да не се свлече на земята от психическа немощ. По лицето й не беше останала и капка от непукизма и арогантността, които струяха от нея през цялото денонощие. На тяхно място беше дошла тъгата. Да я виждам в такова състояние беше покъртително. Даже дотолкова, че ми стана жал за нея. Нима това беше онази Стейси, чийто нос бях разбила в небостъргача?
ESTÁS LEYENDO
Пречупена реалност
Fantasía"Това, което виждаш около себе си, истинско ли е или просто поредната заблуда?" Светът е замрял. Всички хора живеят, но не в истинския смисъл на думата. Те само съществуват. За тях няма забавления, няма удоволствия, няма право на избор. Просто едно...
