Пречупена реалност

Единадесета глава

Седнах на студения метален стол и търпеливо зачаках да чуя името си.

Днес Сградата за изследвания беше препълнена от всички Здрави в града. Въпреки че Робърт Стоун ни беше съобщил, че ако имаме някаква информация за Анархистите, трябва да се явим веднага и да я кажем, никой не го направи. Точно затова се наложи да свика всички ни в един ден, за да преминем през детектора на лъжата.

През последната седмица не се бях виждала с Райдър или който и да е друг от Анархистите. Но пък това не значеше, че те бяха спрели с опитите си за всяване на страх. Все по-често започнаха да изчезват невинни хора-възрастни, деца, старци, за да може всеки ден по едно и също време Стейси да се включи и да убие пред всички ни по един от тях.

Моят неуспешен опит не беше излъчен, но не бях забравила за леденостудения нож, опрян до гърлото ми. Малкият разрез беше зарастнал, но със сигурност щеше да ми остави белег и да ми напомня за преживяното.

Погледнах обстановката около себе си. Една голяма част от всички чакащи като мен стояха в дълъг неприветлив коридор, където единствената светлина идваше от луминисцентните лампи, поставени точно над главите ни. Никой не смееше да говори. Типичното мълчание за Здравите отново беше надвиснало.

Забелязах Фийби, която бяха изписали от болницата преди няколко дни, да стои на два-три стола разстояние от мен и да ми се умсихва успокоително.

Не ми помагаше. Бях нервна. Никой не можеше да излъже детектора на лъжата. Бях напът да ме хванат като предател, задето укривах всичко, което знаех около Анархистите.

Заиграх се с пръстите си, опитвайки се да не мисля за това, на което щях да бъда подложена след малко, но цялата почти подскачах, щом чуех някоя от многобройните врати да се отваря и оттам да се съобщава името на следващия, който трябва да влезе.

Коридорът се пълнеше с все повече хора. В дъното му сякаш от нищото изникваха по още няколко всяка минута. Започнах да се оглеждам за някои познати лица, въпреки че не познавах много хора. Единствените, с които някога бях водила контакт през живота си, бяха съквартирантките ми, госпожа Фрийман и няколко човека от Дома за деца. Всички останали бяха непознати за мен.

Изведнъж обаче забелязах нещо различно сред безцветната маса от хора, влизащи в коридора. Дрехите му бяха точно като нашите, движеше се сковано точно като нас, опитваше се да не гледа никого в очите, въпреки че обичаше да го прави.