Пречупена реалност

#2-Първа глава

Не отваряй очи. Не отваряй очи. Не отваряй очи.

Повтарях си тези думи наум от секундата, в която бяхме отпътували от Лудницата. Не желаех да гледам всички онези хора около себе си, нито пък да разбирам накъде отивахме. Искаше ми се просто да изчезна оттук.

Ритмичното друсане на камиона, докато преминаваше по неравните пътища и дупки ме унасяше, но не можех да заспя. Нуждаех се от сън, но след целия този ужасяващ ден беше невъзможно да успокоя съзнанието си. Кръвта, насилието, Фийби, онези хора, затворени долу в Лудницата... Всички мисли се блъскаха в главата ми и не мислех, че някога щях да се отърва от тях.

Изведнъж бученето от двигателя спря и из каросерията се разнесоха приглушени звуци от разговор. Някой премина покрай мен и грубо ме избута, докато продължавах да си стоя свита на пода със затворени очи. Няколко други стъпки преминаха около мен, след което вратите на камиона се разтвориха и всички изскочиха навън.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да повдигна клепачите си.

Всички вече бяха извън камиона и се оглеждаха, разговаряйки помежду си. Насилих се да се надигна и да ги последвам. Цялото ми тяло беше изтръпнало. Движенията ми бяха сковани и бавни.

Щом стъпих на прашната земя под себе си, осъзнах, че вече не бяхме в града. Напротив, намирахме се много далече от него. Около нас имаше единствено изсъхнали сухи дървета и напукана почва. Жаркото слънце вече залязваше, но пък въздухът продължаваше да бъде спарен и задушлив. Обстановката беше същата докъдето ми стигаше погледа. Не бях свикнала на такова горещо време, в града винаги беше мрачно и хладно, но тук очевидно беше точно обратното. Войната беше приничинала даже и климатични аномалии.

Никога преди не бях излизала извън града. Правеха го само най-висшите управници, когато трябваше да отидат на посещение в някои от останалите райони. Всички бяха прави като казваха, че извън петте населени места е невъзможно да се живее. Цялата ни планета изглеждаше по този начин. Всичко било унищожено след Голямата война преди няколко века.

Обърнах се в другата посока и забелязах, че всъщност пред нас имаше нещо като сграда. Половината беше разрушена, а другата половина едва се крепеше на основите си. Определено беше от Старото време и се чудех как беше оцеляла.