Пречупена реалност

Десета глава

Никога не бях вярвала, че е възможно да бягам толкова бързо в опит да се отдалеча от нещо, но ето, че днес се убедих, че е възможно.Изкачих стълбите до четвъртия етаж на бегом без да се спирам за секунда, въпреки че почти не ми стигаше въздуха. За кратък период от време достигнах вратата за апартамента си и се спрях, за да си отдъхна.

Точно преди да отключа, вързах рошавата си коса с ластик, за да мога да изглеждам възможно най-обикновено и да не издавам какво ми се беше случило. Палтото ми успешно закриваше червената блуза под него и се радвах, че никой нямаше да я види.

Въведох кода на апартамента, който само аз, Фийби и Моли знаехме, и влязох вътре.

-Фийби!-проговорих на висок тон и се запътих към спалнята й.

Въпреки че много неща се бяха случили през последните 48 часа, не бях забравила факта, че имаше шанс най-добрата ми приятелка да не е успяла да се измъкне от университета навреме и да е пострадала при взрива. Имах много неща на главата си, но знаех, че сега е най-важно да се погрижа за нея и после да се оправям с останалото.

Не чух никакъв отговор иззад вратата й, затова моментално се запътих към стаята на Моли, но точно преди да почукам, тя отвори и аз замалко не паднах в краката й.

Никога преди не бях взизала в стаята й. Нито имах желание да го правя, нито пък Моли имаше такова да ме пуска вътре. Точно и затова бях много изненадана от начина, по който излеждаше. Тя не приличаше на моята или тази на Фийби. Нашите бяха семпли, без никакви цветове или излишни предмети. Стаята на Моли обаче беше тяхна пълна противоположност и донякъде ми напомни на апартамента на Райдър. Стените бяха боядисани в крещящо жълто и навсякъде бяха окачени рисунки и снимки. По земята бяха разхвърляни безразборно дрехи в различни цветове.

Тя беше бъдеща Болна. Знаех го. Личеше си.

-Къде е Фийби?-попитах задъхано.-Тя мърт...

Не можех да произнеса думата. Не можеше да е вярно. Отказвах.

Лицето на Моли обаче си остана спокойно.

-Не, в болницата е с леки наранявания.-отвърна ми.-Сестра й преди малко дойде да й вземе някои неща. Мислех, че знаеш. А ти къде се изгуби?

Отворих уста да кажа нещо, но нищо не излезе. Не знаех каква лъжа трябваше да измисля. Никакво логично обяснение не ми хрумваше.