Пречупена реалност

#2-Петнадесета глава

Майка ми умираше.

Колкото и да се опитвах да не мисля за най-лошото, то беше напът да се случи. Сузана губеше кръв с всяка изминала секунда, а аз нищо не можех да направя. В тази ситуация всички бяхме безпомощни.

Бяхме направили всичко възможно да я изправим на крака и да се опитаме да я придвижим. Нямахме шанс да стигнем с нея до бункера, където щеше да бъде в безопасност, затова Райдър съобщи, че ще бъде най-добре да отидем в тренировъчната зала, която беше най-близо до нас.

- Чисто е. Идвайте - обяви ни той, след като нахлу вътре с насочен към всички страни пистолет.

Наистина вътре почти беше напокътнато. Единствено няколкото наскоро счупени от изстрелите прозорци напомняха за това, че всъщност в момента ни нападаха.

Откакто бяхме тръгнали, аз бях тази, която поддържаше майка ми все още права. Силите я напускаха. От смелата силна жена преди малко не беше останало нищо. Тя се беше превърнала просто в един ранен труп.

- Остави я тук - нареди ми Райдър и двамата с него я поставихме в ъгъла точно зад няколко от чувалите, използвани за упражняване на стрелба.

Не чувствах тялото си. Цялото това влачене по улиците, опитвайки се да я държа изправена и едновременно да се пазя от някакъв вид нападение ме бяха изтощили. Все още свиквах с факта, че вече се нуждаех от физическа подготовка за новия си живот.

Лицето на майка ми беше бледо като платно и контрастираше на ярко червената кръв, която излизаше от гръдния й кош. Куршумът беше попаднал точно в целта и скоро щеше да я довърши напълно.

- Всичко ще е наред - говорех й тишичко, но повече, за да убедя себе си. - Ще се оправиш.

Райдър главно се разхождаше около входа, оглеждайки дали някой не ни доближаваше. И той беше нервен също толкова колкото мен.

Сузана за пореден път изпъшка от болка.

Поклатих глава отчаяно.

- Добре, трябва да извадя куршума - казах аз и си поех въздух. Попринцип никога не бих поела такъв риск, но сега ситуацията беше наложителна. - Ще те заболи малко, но е за добро.

Нивото на паника в душата ми вече превишаваше границите. Цялата се тресях от страх, но мисълта, че наистина майка ми стоеше пред мен ранена, а отвън няколко хилядна армия се опитваше да ни заличи от света правеше положението в главата ми още по-тежко.