Пречупена реалност

#3-Седемнадесета глава

Дишай. Дръж се естествено. Не привличай внимание.

Това бяха думите, които си повтарях като мандра, докато се намирах насред площада в очакване на парада да започне.

Днес настроението в града беше особено празнично. Все пак само веднъж на пет години се случваше нашия град да бъде домакин на тържеството. Макар и всички да бяха наясно с последните събития от изминалите дни, всеки сякаш гледаше да замаже случилото се. Най-важните сгради бяха почистени отвън, плочките на площада бяха подновени и не можеше да се каже, че съвсем наскоро тук беше разстрелян президент и бунтовници бяха открили стрелба по цивилни. По лицата на цялото население - на Район 4 и на гостите от другите градове - се четеше притихнало вълнение, което обаче съдържаше и лек страх, макар и официално да им беше обявено, че Анархистите бяха унищожени. Забелязах, че нито един не беше пропуснал да сложи нещо черно в облеклото си в знак на съпричастност към мъртвия Стоун и всички останали, които бяха дали живота си през последните няколко месеца в битката си с Болните. Не бях сигурна дали скърбяха наистина за загубата им, но никой не смееше да се опълчи срещу наложените правила на тазгодишния парад, който имаше за цел и да почете мъртвите граждани.

- Едно, две. Проба.

Отне ми само един миг, за да преодолея леката паника, която настъпи в мен, когато чух гласа на баща ми, идващ от миниатюрната слушалка в ухото ми. Всеки един Анархист беше снабден с такава.

Огледах се във всички посоки, за да бъда сигурна, че никой не ме наблюдаваше. Направих опит да се престоря, че се почесвах зад ухото, но всъщност натиснах леко малкото устройство, за да промърморя, че връзката беше добра.

Замислих се как ли всъщност ме виждаха заобикалящите ме хора. Макар и да се стараеха да не ме забелязват, със сигурност им минаваше през ума защо ли се държах толкова странно. Всичко в мен препускаше като лудо, въпреки че на външен вид се стараех да пазя самообладание.

Напрежението толкова ме смазваше, че дори се бях уловила да зяпам упорито войник от армията в опит да се разсея от тегавите си мисли и предчувствия. Той стоеше на няколко метра по-далеч от мен с оръжие в ръка, готов да застреля всеки един потенциално опасен участник в парада. Бялата му маска не ми позволяваше да видя лицето му, но много се надявах очите му да не наблюдаваха мен.