Пречупена реалност

#2-Десета глава

Стъпките ми се чуваха навсякъде из бункера, докато отивах на срещата със Сузана. Това беше единствения звук в огромното подземно помещение. Повечето от Анархистите или бяха по леглата, или се забавляваха из небостъргача.

Щом достигнах до залата с множеството компютри, осъзнах, че всъщност наистина бях сама тук. Сузана не беше дошла още, макар че ми беше казала да съм тук в девет вечерта. Погледнах часовника на ръката си и беше точно толкова. Умението да идвам навреме ми беше в кръвта.

Последният път, когато бях тук, бях заобиколена от лидерите на Анархистите, които се вълнуваха от факта, че задачата ни беше да убием Създателя и да сложим край на системата. Сега тук бях аз - най-голямата страхливка, която се чувстваше толкова раздвоена в момента.

Някои от компютрите все още бяха включени. Не приличаха на тези, които използвахме в града. Тези бяха стари и раздрънкани, но въпреки това вършеха работа. Със сигурност Сузана се е била потрудила да им възвърне оптималното състояние.

Огледах се отново във всички посоки. Тишина. Сърцето ми заби силно, защото бях сама с мислите си, които ме плашеха. Сега наистина беше момента да избера какво да правя. Можех или да предам Анархистите и собствената си кръв, или да не правя нищо, а просто да изчакам какво щеше ми каже Сузана.

Вече се бях превърнала в предателка на Здравите. С лекота можех да стана такава и на Болните.

Несъзнателно се доближих до един от дебелите монитори на един от компютрите. Трябваше ми време, за да свикна да боравя със странната обемна клавиатура. Нямах големи познания за тези технологии, въпреки че в училище преди години се справях.

Открих джипиеса, който показваше местоположението. Успях успешно да го копирам. Сега единствено ми оставаше да го изпратя като сигнал на Създателя. При него щеше да се появи като някакъв вид смущение на Земята и щеше бързо да стане ясно къде беше скривалището на всички Анархисти.

Умът ми крещеше да не го правя, думите на Райдър се въртяха в главата ми като неспиращ кошмар, но ръката ми вършеше противоположното. Напълно изтръпнала от всичко, кликнах върху екрана.

Появи се малък правоъгълник, на който започнаха да се изписват процентите до пълното изпращане. Когато станеха сто, сигналът щеше да е вече в ръцете на Създателя.