Пречупена реалност

#2-Трета глава

Докато докторът-шофьор с плешивата глава, чието име бях чула, че беше Тони, ни водеше към един от небостъргачите, аз не спирах да се леждам настрани. Имах чувството, че бях подаднала в един съвсем друг свят... И може би наистина беше така.

Другите хора от улицата, които бяха дошли да ни посрещнат, продължаваха да следват малката ни групичка по пътя. Въпреки любопитството си, стояха на определено разстояние. Някои от тях си подшушваха неща на ухо, докато се движехме напред и от време на време ни хвърляха странни погледи. В началото се зачудих защо, но после ми стана ясно, че гледаха мен. Все още бях с типичните за Здравите дрехи, макар и вече доста изцапани. Нормално беше всички да се чудят защо някаква Здрава е дошла тук.

Вървях най-отзад, близо до госпожа Фрийман, която гледаше топло всички местни, които ни приветстваха. Отпред Тони ни обясняваше нещо, но едва го чувах от шумотевицата около себе си. Личеше си, че не идва тук за първи път, защото сякаш знаеше всяка подробност за града и се опитваше сега да я предаде на нас. Междувременно пък Спайкс се въртеше във всички посоки, заснемайки всяка една подробност.

Оглеждайки се настрани, забелязах, че няколко деца се качиха в каросерията на камиона ни и започнаха да вадят провизиите отвътре. Очевидно те не са били предназначени само за нас. Сигурна бях, че всички тук доста често гладуваха. Все пак не им беше осигурена храна.

Докато се усетя, вече бяхме достигнали най-високия небостъргач и престъпихме вътре в него. Не бих казала, че преминахме през врата, по-скоро беше дупка, образувана от срутването на част от стената.

В миналото това може би е било някаква бизнес сграда, но сега се беше превърнала в убежище на откачалки. Загледах се смаяно във всички посоки.

Макар и да беше доста висок, нямаше никакви тавани, което правеше постройката да изглежда празна отвътре. Но определено не беше празна. Долу, където ние се намирахме, имаше поне няколко стотин маси, на които някои ядаха или си играеха на нещо. Близо до тях бяха поставени десетки компютри. Нагоре имаше етажи, но те бяха само по пефирерията на небостъргача, обграждайки го от всички страни.

Хора на всякакви възрасти, изглеждащи много различно, тичаха нагоре-надолу. Някои бързаха, други вървяха спокойно и се смееха.

Ахнах от удивление. Бях попаднала в управлението на Анархистите и по всичко си личеше, че живееха в пълна анархия.