Пречупена реалност

#3-Единадесета глава

Минутите се нижеха. Скоро се превърнаха в часове, а пък те напредваха бързо, карайки ме да осъзная, че нощта беше настъпила. Слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, оставяйки всички ни отново в компанията на няколкото запалени свещи, които почти бяха на привършване. Никакви признаци на светлина или полицаи не се виждаха навън, но това не биваше да ме успокоява, че всичко щеше да мине гладко. С всеки следващ миг притеснението изпълваше белите ми дробове, заплашвайки ме да се задуша с него.

- Спри да мърдаш - измърмори зад тила ми Моли, а аз осъзнах, че от тревога престъпвах от крак на крак. - Не ми помагаш по този начин.

От прекалено много време вече по-малката Дантес впрягаше усилията си в това да прибере цялата ми коса под черна топла шапка, за да заличи максимално приликата с истинската Ариана. Вече всеки знаеше коя бях, затова беше нужно да изглеждам колкото се можеше по-различно. За няколкото месеца живот в съвсем други условия обаче напълно бях забравила за поддръжката на косата си. Точно заради това сега тя беше два пъти по-дълга и едва се побираше под шапката.

- Готово - радостно изрече Моли, след като вече не усещах ровещите й пръсти по главата си. - Вече доста повече приличаш на предишната си версия, която познавах.

За съжаление тук нямаше огледало, но пък хвърлих бърз поглед към облеклото си. В пералното помещение бяхме открили типичните безцветни дрехи на Здрави и бях попаднала точно на моя размер. Широкото торбесто облекло обаче вече не изглеждаше толкова подходящо върху тялото ми както доскоро. Сега ми се струваше противно и чуждо. За части от секундата ми се прииска да го премахна от себе си, да го изгоря, но здравият ми разум ми подсказваше, че единствено с тази дегизировка имах реална възможност да се вмъкна в града без подозрения.

Мира, която стоеше на няколко метра от мен, докато госпожа Фрийман й оправяше късата коса, нямаше моите проблеми. Дрехите, с които я бях забъркала сред нас, си бяха нейни и сивият цвят някак й отиваше на леко тъмната кожа. Все още не беше променила решението си да дойде с мен. Учудвах се на скритата смелост, която кипеше под това невинно изражение.

- Запомни, искам да бъдеш много предпазлива и да имаш очи и на гърба си - даваше поредните за днес указания Отрин, докато с единия си крак накуцваше към мен. - Попринцип патрулите из града са много, но сега са прекалено и следят точно за такива като теб.