Пречупена реалност

#2-Дванадесета глава

От няколко часа се нуждаех от този момент на спокойствие, в който да седна и да си почина.

Бях прекарала целия ден в товарене и последна подготовка за утре и вече не чувствах нито една част от тялото си от умора. Заветният миг, когато се настаних на каросерията на малък камион, ми се стори като блаженство.

Останалите Анархисти също почти бяха приключили с работата си и малко по малко се разотиваха да си починат. Аз щях да направя същото, но нямах сили от изтощение.

Тъкмо се бях замислила какво ли щеше да ни се случи утре, когато някой грубо разклати каросерията, докато се настаняваше до мен. Моли буквално беше скочила от едната ми страна, след което отпусна крака навън. Нямах си на идея как беше възможно да има толкова много енергия след толкова дълъг и уморителен ден.

-Хайде, прибирай се и се оправяй, а аз после ще дойда да те взема, за да отидем на купона.-нареди ми весело, но не разбрах за какво говореше.

Изгледах я объркано.

-Купон?-повторих бавно и се надявах да звуча правилно. Никога не бях чувала за такова нещо.-Какво е това?

В началото Моли със сигурност щеше да ми се изсмее, но се въздържа.

-О, да.-каза тя провлачено.-Почти забравих, че тази дума не влизаше в речника на двете ви с Фийби.

Спомемаването на Фийби определено не беше много уместно, но успя да ми докара свиване на стомаха. Все още не можех да повярвам, че не беше сред живите. Може би ако бях побързала малко, щях да достигна до нея и да спра Стейси, след което да я накарам да тръгне с нас. Но не. Вече нямаше смисъл да си задавам въпроса "Ако?"... Фийби я нямаше и трябваше да го приема.

Моли усети как мигновено настроението ми се промени.

-Между другото, съжалявам за нея.-промърмори. Двете никога не бяха близки и единствените чувства, които бяха изпитвали помежду си бяха страх и омраза.-Но понякога войната изисква жертви.

Съгласих се с нея, макар и да не ми се искаше. Единствено сега желаех да спрем да говорим за мъртвата ми най-добра приятелка.

-Ще ми обясниш ли какво е "купон"?-попитах, за да се разсея и да се върнем на главната тема на този разговор.-Това някаква сграда ли е или...?

Този път Моли не можа да се сдържи. Нелепите ми предположения я накараха да се засмее толкова силно, че даже няколко преминаващи Болни да се обърнат и да видят какво ставаше.