Пречупена реалност

Епилог

Една година по-късно

Минутата мълчание сякаш съдържаше в себе си хиляди думи. Всичко, което чувстваха хората беше събрано в тези шестдесет секунди, в които се почитаха загиналите от събитията точно преди година. Една година, но болката не се беше променила. Една година, изпълнена с надежди, но и преследващи спомени.

Дванадесет месеца не бяха достатъчни на хората да се възстановят. Напротив, никой нямаше напълно да преодолее случилото се. Но въпреки това първите стъпки към създаването на нещо ново и по-добро бяха започнали. Както всяко начало, така и това беше изпълнено с бодли и премеждия. Някои се отказаха още в началото и отидоха да търсят по-благоприятен за тях живот. Но всички останали продължиха да се борят с поглед към бъдещето.

Докато всички тези объркани мисли се въртяха в главата на Райдър, минутата мълчание отдавна беше отминала. Наложи се няколко човека неволно да се блъснат в него, за да го накарат да осъзнае, че всъщност се намираше на центъра на града на Анархистите, точно до бившата часовникова кула, на която се беше качил заедно с Ариана.

Сега на нейно място обаче беше издигнат внушителен паметник на справедливостта, който ежедневно напомняше на гражданите за отминалите събития. Очите на Райдър все още зяпаха камъка, върху който бяха ръчно гравирани имената на всички жертви на режима на Създателя. Здрави, войници, Болни, Анархисти... Всяко едно име беше намерило своето място на паметника. Именно заради това той беше олицетворение на справедливостта. Вече нямаше разделение и всеки един човешки живот се нуждаеше да бъде увековечен.

Голяма част от обществото на града се беше събрало на днешния ден, за да отбележи паметните събития от последния Празник на победата. Близките му съюзници като госпожа Фрийман, Отрин, Моли и Спайкс се намираха около него, но той сякаш не ги забелязваше. Райдър дори не си спомняше церемонията, на която Отрин бе изнесъл красива, но болезнена реч. Ако се заслушаше, спомените му винаги го връщаха назад във времето, карайки го да си припомня ужасът, който беше преживял. Всяка вечер сънуваше кошмари, макар и да се опитваше да продължи живота си напред. Нуждаеше се от сила, но понякога беше толкова изгубен.

Погледът му продължаваше да шари по белия камък, докато най-накрая не намери това, което така отчаяно търсеше. Между хилядите имена се забелязвше това на Стейси, а малко по-нагоре и това на Фийби - приятелката на Ариана. Всички те обаче изгубиха значение, когато Райдър прочете тези няколко букви, които образуваха нейното име:

Ариана Отрин Джъстис

Тъпа болка сякаш прониза гърдите му. Не четеше това за първи път; нямаше и да е за последен. Но винаги болеше. Нищо не се беше променило в душата му. Дори не беше успял да я погребе, тъй като тялото й беше напълно унищожено под отломките.

Когато няколко човека - негови приятели, с които се беше запознал наскоро - се приближиха до Райдър, за да изкажат съболезнованията си, той се опита да сдържи напиращите сълзи. Може би ако се преструваше на силен, някой ден наистина щеше да стане такъв, нали?

Всички вече се разотиваха, но единствено Райдър не беше способен да мръдне от мястото си. Осмисляше всичко наново. Сега определено живееха в един по-добър свят, но не можеше да не си спомня отминалите препятствия. Ариана сигурно се гордееше с това, което беше създала. Райдър често се чудеше как ли би се чувствала тя сега, виждайки промяната. Нямаше как да знае, но му беше приятно да си представя.

Няколкото крясъка на висок тон от страна на две малки деца го накараха да излезе от транса и да се огледа около себе си. Тук определено нищо не беше перфектно. Все още имаше белези от войната, макар и всички упорито да се опитваха да ги премахнат, за да създадат подходящи условия за живеене. Наскоро бяха отворили врати първите училища и културни центрове, но напливът към тях не беше особено голям. Първо поколенията се нуждаеха да се възстановят психически. Но имаше опит. Имаше надежда, която започваше да се забелязва все повече в очите на хората.

Този град беше мост между миналото, настоящето и бъдещето. Мост, който трябваше да бъде здраво укрепен, за да не се позволи на връзката да бъде прекъсната.

Това беше единственото, в което Райдър бе напълно убеден. Дори си позволи лека усмивка, макар и примесена с горчивина.

- Хайде да си вървим - почти прошепна след известно време, събирайки сили. Сините му очи срещнаха тези на малката Мира, която стоеше до него и не пускаше ръката му през цялото време. Леката й усмивка беше достатъчен отговор.

В тази една година двамата си бяха станали взаимна опора, на която се осланяха постоянно. Грижеха се един за друг и се подкрепяха в трудните моменти. Заедно намираха кураж да останат на този свят и да се молят за неговата промяна, както и да се молят за успокоението на душите си.

Но също така и вярваха, че трябваше да си спомнят миналото, за да градят едно по-добро бъдеще.

------------------------
Изненада за ранното качване! Това е завършекът на лудото приключение "Пречупена реалност"!🎉🎉 Тук или в следващата глава с благодарности можете да изразите цялостното си мнение за трилогията!❤❤❤