Пречупена реалност

Шестнадесета глава

Не изчаках Фийби както обикновено правех след лекции. Напротив, на секундата щом Стоун каза, че сме свободни, изхвърчах от стаята по най-бързия начин. Не ме интересуваше, че се блъсках в опитите си да изляза. Сега гневните погледи ми бяха най-малкия проблем.

На бегом достигнах блока си и се прибрах в апартамента.

-Моли!-заблъсках по вратата й и влязох преди да ми е отговорила. Заварих я излегнала се на леглото. Ядеше нещо като онези пържени пръчици от картофи, които ми беше дал Райдър. Щом забеляза, че бях нахлула в стаята й, ме изгледа ядосано, но не й обърнах внимание.-Утре в Лудницата ще стане нещо. Преди малко разбрах, че ще изпратят всички студенти по Психология и Медицина, за да дадем лекарства на Болните, но истината е друга. Искат от нас да ги убием.

Последното изречение едва излезе от гърлото ми. Не можех да си представя да направя такова нещо.

Моли се надигна изненадано от леглото си и облиза бързо мазните си пръсти.

-Можеш ли по някакъв начин да дадеш сигнал на някой от Лудницата?-попитах я изпълнена с надежда, но Моли поклати отрицателно глава.

Тя стана и отидохме до бюрото си, откъдето излезе прозрачния екран на компютъра й и малка клавиатура. Започна да натиска разни клавиши и да пише нещо, но после спря.

-Мерките са сигурност са много високи.

Разтрих челото си с дланта отчаяно. Трябваше да има начин. Нямаше как да ги оставя там с мисълта, че утре ще се измъкнат и накрая да бъдат убити.

-Поне някакъв вид знак... Познавам един мъж оттам-Райдър.-По физиономията й разбрах, че и тя го познаваше.-Искам довечера да отида да се срещна с него в тунелите.

Моли се позамисли и продължи да цъка на компютъра.

-Може би ще успея за секудни да проникна в защитата и да изпратя сигнал чрез гривната, която той, както и всички останали, носи.-каза тя и прехапа устна.-Така съобщавах на Стейси, че искам да се видя с нея.

Естествено, че тези гривни отдавна бяха променили предназначението си. Макар и да се използваха уж за проследяване, Болните ги бяха превърнали в средство за общуване.

-Добре, направи го.-наредих на Моли и тя се съсредотичи върху екрана.

Изминаха няколко минути, в които аз просто седях до нея и се молех да се получи. Усмивката на съквартирантката до мен след като се отдръпна от компютъра ме наведе на мисълта, че се е справила.