Пречупена реалност

#3-Тринадесета глава

Всичко вървеше по план. Нито веднъж не се бяхме издънили. А сега точно в последния момент ни бяха хванали. Краят ни беше близо, но не това ме тревожеше толкова. Аз носех отговорност за провала и в момента той щеше да се отрази и на приятелите ми, който ме очакваха да се прибера. Както и на другите Анархисти. Аз бях разкрита и нямаше връщане назад. Само при мисълта за това ми призляваше. Единствено в момента можех да изпълявам заповедите на полицаите, които бяха хванали двете ни с Мира. Не беше времето да предприемам рискове. Трябваше да изчакам и да видя каква щеше да бъде съдбата ни. И после, ако имах шанс, щях да я променя.

Сърцето ми препускаше като лудо, докато ме влачеха в неизвестна посока. На главата ми ми бяха сложили нещо подобно на чувал, за да не мога да виждам. Страхът ме убиваше. Все още продължавахме да се движим из центъра, след като ни бяха извели от магазина на госпожа Фрийман. Дулото на пистолета продължаваше да стои залепено до слепоочието ми, очаквайки ме всеки момент да сгреша и да пропусне куршум през себе си, за да се забие право в мозъка ми. Знаех, че и Мира се намираше в подобна ситуация. Познатите ми нейни стъпки се чуваха от лявата ми страна.

Когато изведнъж влязохме някъде, не можех да не започна да усещам паниката си още повече. Все по-близо бяхме до участта си, каквато и да беше тя. Краката ми искаха да побягнат назад, да тичат с всичка сила, да се измъкнат от този град, от всичко. Но въпреки това аз продължавах да се движа напред, насочвана от двамата полицаи от двете ми страни. Отварянето на плъзгаща се врата ме накара да се замисля къде ли бях чувала това преди. Дори усещането за самата обстановка тук ми беше познато. Колкото и да напъвах мозъка си да си спомня, не можех да сетя къде бяхме. Измъчените ми стъпки отекваха из тихото помещение, в което се носеше лек мирис на лекарства. Но ние определено не бяхме в болницата. Това тук беше по-лошо.

Грубото просване на студения метален стол ме накара да изпищя. Множеството рани от преживените събития наскоро все още даваха сигнали, че скоро нямаше да зарастнат. Наранените ми от вчера китки бяха здраво пристегнати към стола, а нищожната ми съпротива бързо бе възпряна от ужасения плач на Мира и сваления предпазител на пистолета, който очевидно беше насочен срещу нея. Полицаите не бяха глупави. Използваха Мира, за да ме въртят на малкия си пръст.

Веднага след като чувала беше свален от главата ми, а зрението ми се приспособи, веднага ми стана ясно защо всичко ми беше толкова познато. Това беше една от стаите, която се използваше за детектор на лъжата. Трябваше да се досетя, че щяха да ни доведат тук. Всякакъв вид информация трябваше да бъде изкопчена от нас, а най-лесния начин беше този. Сега обаче не можех да излъжа, защото нямах от онези хапчета. Още отсега беше ясно, че щях да се проваля. До стола до моя се намираше още един, към който Мира беше завързана също като мен. По лицето й се спускаха струйки сълзи, докато цялата трепереше от страх. Един от полицаите в бяла униформа и каска на главата си продължаваше да държи пистолета си насочен срещу нея.