Пречупена реалност

#2-Пета глава

Докато стоях в полу-тъмната детска стая, която се беше превърнала в мое убежище и се опитвах да попия всяка част от нея и да разгадая какви тайни криеше от предишния живот, вратата се хлопна и тежки стъпки се насочиха към мен.

-Сузана иска среща с лидерите от всички райони сега.-обяви Райдър студено като се подпря на рамката на вратата.-Стейси каза, че ще бъде там. Хайде, идваш с мен.

Оставих малката плюшена играчка на рафта до гардероба, която бях изучавала през последните няколко минути и се обърнах към него. Колкото и добре да изглеждаше физически, знаех, че отвътре беше изтощен и наранен. И най-лошото беше, че знаех, че аз бях причината за неговото страдание.

-Какво общо имам аз с това?-попитах, опитвайки се да преглътна буцата в гърлото си.

-Във вените ти тече Анархистка кръв, Ариана. Независимо дали това определение ти харесва или не.

Не ми харесваше. Все още отказвах да приема истината такава каквато беше. Основателят на Анархистите беше моя майка и бях дошла тук точно заради нея, но ето че сега изобщо не исках да имам контакт.

Въпреки това последвах Райдър навън. Нямаше как да му се възпротивя. Вървях на определено разстояние встрани от него. Не желаех да правя неловкия момнет още по-неловък. Не ми беше ясно накъде отивахме, но със сигурност мястото на срещата не беше в небостъргача, защото вече го бяхме подминали.

Движенията на Райдър бяха бързи и енергични. Сякаш искаше колкото се може по-бързо да достигне до Сузана и да се отдалечи от мен. В нервността си извади от джоба на панталоните си онази малка кутийка с пушещи хартийки и запали една от тях.

Около нас се разнесе задушлив дим и Райдър се закашля силно няколко пъти. Не му влияеха добре и си личеше.

-Тези неща са вредни.-казах несигурно до него, но той не ме погледна.-Трябва да ги спреш.

След продължително мълчание, когато вече се бях отказала от надеждата, че той ще ми отговори, Райдър проговори:

-С или без пушенето, пак ще умра.-отвърна небрежно в типичния негов стил.-Не мисля, че има някакво значение.

Тих измъчен стон се изтръгна от устата ми. Наложи се да обърна главата си на другата страна и да скръстя ръце в опит да не позволя на сълзите да излязат. Загледах се в сградите около себе си, за да се разсея.