Пречупена реалност

Седма глава

-Ставай!

Тази дума прониза ушите ми и с усилие съзнанието ми започна да се събужда. Инстинктивно присвих клепачи, опитвайки се да заспя отново, но знаех, че това нямаше как да стане. Обърнах се на другата страна и разтърках очите си с опакото на дланта си.

Бях прекарала цялата нощ във въртене и мислене. Случилото се не ме оставяше намира. Но другото, което ме изнервяше, беше фактът, че не бях сама в стаята. Никога преди не бях спала в помещение с момче. Страхувах се, че можеше да ме нарани, докато спях. Това не се случи, но пък и не ме караше да се успокоявам.

Въпреки огромното ми желание, не бях мигнала нито за секунда. Успях да се унеса чак в ранни зори, когато Слунцето беше започнало да се показва на хоризонта и да блести в стаята.

Надявах се, че като отворя очи сега ще се намирам в собствената си стая, след което ще стана и ще закуся с Фийби и после заедно ще отидем на лекции в университета. Но вече всичко беше различно. Знаех го и не биваше да се заблуждавам.

-Ще закъснеем.-чух отново гласът на Райдър.

-За какво?-попитах сънено, докато се надигах от възглавницата.

-За нещо, което ще трябва да се види.

Веселата му усмивка, докато произнасяше тези думи ме накара да настръхна. Неизвестността ме плашеше. Трябваше или да разбера веднага какво щеше да се случи, или просто никога да не научавам. Така бяхме устроени всички Здрави.

Часът беше 09:57.

-Ела.-подкани ме Райдър, набирайки кода за отключване на вратата. Аз недоверчиво напуснах топлината на завивката и се насочих към него, но все още стоях на определно разстояние.

Последвах го навън, излизайки. Озовахме се в дълъг коридор, на който даже не му се виждаше края. Навсякъде беше пусто. Единствено нашите стъпки създаваха някакъв вид шум. Възрастта на сградата беше сигурно на повече от сто години.

-Тук отрастнах като дете преди да ме вкарат в Лудницата.-каза Райдър и гласът му прокънтя в празния коридор. Сякаш беше прочел мислите ми и знаеше какво щях да го попитам.-Не е от най-хубавите места, но домът си дом.

Поклатих глава, защото просто нямаше какво да кажа.

Райдър се насочи към една не много голяма врата, която се отваряше и без код. Това много ми напомни за онзи път, когато го преследвах до мазето в Лудницата. Той я отвори без усилие и пред нас се появиха няколко стълби. Странното беше, че после нямаше нищо.