Пречупена реалност

#3-Седма глава

Чувството да бъдеш залят изведнъж от толкова много спомени можеше да е опасно. Усещах как се бях превърнала в една статуя, гледаща само напред, докато в ума ми препускаха хиляди мисли със скоростта на светлината. Не можех да ги спра. Не можех да избягам от това място. За всички нас то трябваше да се превърне във временно убежище - далеч от неприятели - но за мен то беше един затвор.

Затвор на миналото ми.

- Идваш ли или ще си стоиш навън до довечера? - долетя до мен гласа на Моли, която вече беше на няколко метра напред.

Бях загубила способността си да говоря. Целият шок от озоваването ни тук, и то след такъв дълъг ден, ме беше залял като огромна океанска вълна. Никога не бях вярвала, че отново беше възможно да се върна. Напускането ми преди няколко месеца беше краят на моето пребиваване в Дома. Оттогава трябваше да заживея самостоятелно и да се оправям сама, но ето, че пак се придвижвах към сградата, в която бях живяла осемнадесет години.

Макар и да не бях напуснала Дома много отдавна, сградата коренно се различаваше от тази, която всъщност пазех като спомен в съзнанието си. От изкрящо бялата облицовка и перфектно почистената околност нямаше и следа. Размириците в града, предизвикани от избягалите Болни от Лудницата, бяха стигнали дори и до мястото, където се отглеждаха "изоставените" деца. Не ми беше ясно какво точно се беше случило тук, но ясно си личаха белезите от войната. Половината сграда беше опожарена, а по останалата част бяха нанесени огромни щети. Над голямата входна врата, където с големи букви преди имаше табела Дом за деца - Район 4, сега просто беше изрисуван с бяла боя вече познатия ми знак на Анархистите. Близо до него няколкото изписани неприлични думи правеха обстановката още по-злокобна.

Никъде около нас не се и чуваше жива душа. Каквото и да беше станало с децата и персонала, те вече не бяха тук. Или бяха избягали по време на нападението, или са били убити. Знаех, че Анархистите бяха нападнали градската болница, но очевидно тя не е била единствената им цел. Те нападаха всички институции, които се опитваха да ги превърнат в нещо, което не бяха. Напълно логично беше да се прицелят и в Дома. Той беше основната причина за страданията на хората от Лудницата. Децата им биваха отнети и оглеждани тук, живеейки с мисълта, че нямат родители. Всички онези Болни майки, бащи, братя и сестри имаха пълното право да бъдат гневни на Дома за причинените им страдания.