Пречупена реалност

#3-Първа глава

Ден 14.

Отново същата клетка, отново същата нетърпима воня, отново същата реалност. С всяко събуждане се надявах, че беше възможно да се намирам на някое друго място, далеч оттук, но не. Разочарованието се стоварваше върху плещите ми с пълна сила, стягайки болезнено дробовете ми.

Нямаше да се измъкна.

Бяха изминали две седмици откакто армията на Създателя ни беше нападнала неочаквано и взела по-голямата част от оцелелите за заложници. Оттогава не спирах да отброявам изминалите дни. Това беше единственото, което ми помагаше да запазя разсъдъка си.

Всичко, което беше наредено, беше изпълнено до последния детайл. Бунтовниците бяха отведени в районите, от които идваха. Бяха ни стоварили като нищожества насред площада и ни влачеха най-безцеремонно до Лудницата. Никой не се интересуваше от това дали си ранен, дете или възрастен. Армията просто си вършеше работата.

Отдавна вече се бях превърнала в част от групичката Анархисти. Макар и в досието ми да пишеше, че съм клинично Здрава, никой не си направи труда да го погледне веднага след като ме доведоха. За тях вече нямаше значение какво беше отбелязано в данните ми. Щом бях с Анархистите извън града, значи бях Болна.

Не си спомнях много от пристигането си обратно в града. В главата ми все още се въртяха откъслечни спомени за това как ме избутват грубо в сградата, след което ме напъхват в килията, заключавайки я.

И така, новият ми дом беше в една от множеството зловещи килии в затвора под мазето. Тук беше мястото, откъдето бях преминала, за да достигна до Райдър по време на освобождаването, за да заминем за града на Анархистите. Тогава зад решетките се намираха стотици Болни, нарушили твърде много правила и чакащи своята екзекуция. Сега от тях нямаше и следа, но навсякъде все още се носеше натрапчивата миризма на нечистоплътност и разлагане.

Очевидно бяха освободили килиите специално за нас. Смятаха, че ние бяхме по-голяма заплаха. И може би бяха прави. Всички клетки около мен бяха запълнени от Анархисти от нашия град. Някои бяха с още няколко човека в клетка, други бяха сами.

Като мен.

Обяснявах си това с факта, че ме смятаха за по-опасна. Сигурна бях, че вече знаеха коя бях. Също така им беше повече от ясно, че аз вече знаех коя бях.