¶𝐒𝐡𝐚𝐝𝐨𝐰 [Z.M]

7) That's not your place.

Първата седмица мина както обикновено. Почти не го видях, а дори и да го направих преминах покрай него сякаш не се познаваме. Той продължаваше да стои сам и да не говори само да наблюдава минаващите хора. Освен в часовете по химия не го виждах често. Не ходих и в столовата, защото знаех, че Гладис освен някой плод няма да ми даде истинска храна, а може би даже ще ме изгони, хвърляйки ябълки по мен. Благодарение на Мейси успявах да успокоя глада си, защото често ходехме у тях и тя ми разказваше за бившия си докато ядем нещо.

Втората седмица беше по-трудна. Времето навън изстудя и това беше причината да не мога да избягам навън, ако го видя. Продължавах да пазя дистанция и горе-долу ми се получаваше. Понякога погледите ни се срещаха, но бързах да съм първата, която го измества. Не се опитвах да го накарам да си върне думите назад, защото вече ги беше изрекъл и освен да му ги навра обратно в гърлото с думи, нямаше какво да сторя.

Сега се намирах в дома си, лежейки по широк анцунг и тениска на дивана. Корема ми беше започнал да ме стърже отвътре, а все още беше сутрин. Трябваше да ям нещо, ако не исках смъртта ми да е от глад. Хвърлих скицника настрана и се изправих от дивана заобикаляйки го.

Отворих гардероба и извадих суичър и дънки. Преоблякох се и нахлузих ботите и якето си. Върнах се до дивана и ми отнеха няколко минути, за да намеря раницата си. Петдесетте цента си изплъзнаха от ръката ми и за това клекнах, търсейки ги, поставих ръката си върху скицника и продължавах да ровя под дивана. Скоро ги намерих и се успокоих.

Когато се изправих осъзнах, че в момента листа беше празен. Преглътнах тежко и преместих погледа си настрани, където стоеше чаша с кафе. Чашата с кафе, която бях нарисувала преди малко. Побиха ме тръпки и побързах да се разказвам от жилището ми преди да полудея напълно.

Вървях по улицата с ръце пъхнати в джобовете си, внимавайки да не стъпя в някоя локва. Вятърът духаше право в лицето ми, карайки ме да изтръпна заради студа. Устната ми потрепери, но вече бях стигнала до кварталния магазин. Бутнах вратата и звънчето над мен позвъня.

Влязох вътре и направо се запътих към касата. Потропвах нервно със стотинката, докато чаках жената да повдигне главата си от тъпия и смартфон. Понякога се радвах, че нямам от модерните телефони, защото за разлика от това да цъкам цял ден на тях, имам личен живот. Пропилян. Но все още личен живот.