¶𝐒𝐡𝐚𝐝𝐨𝐰 [Z.M]

38) Fire wherever I go.

Минаха няколко часа, от както бяхме пристигнали в 'скривалището' си, с други думи - пещера. Тук беше много тъмно и определено студено. Лиъм запали огън, за да се стоплим, но те заспаха бързо и това само ме накара да се усамотя с мислите си. Мислех за мъртвото си семейство. Мислех за Мейси и проблемите, които и създадох. Мислех за дома, в който имах толкова спомени. Мислех за Лиъм, на който само провалих живота, а той ме спаси. Мислех и за Хари, който може би не беше толкова гаден. Мислех за Зейн...

Вече не издържах в тази тишина и си мислех, че полудявам. Нямаше начин да остана още дълго тук и да се заблуждавам, че Зейн е добре, защото беше ясно, че не е добре. Трябваше да го спася някак си. Направих го преди, ще го направя отново.

Изправих се от камъка, върху който бях седнала и махнах горнището си след което скъсах левия ръкав и го увих около дясното си рамо, за да не губя повече кръв, а и си мислех, че болката ще намалее. Облякох горнището си, а после се огледах за онези хапчета, които накараха болката ми да отслабне.

Докато ги търсех намерих само един пистолет, който дори не знаех как да използвам, но си мислех, че ще ми помогне. Отказах се от хапчетата и пъхнах пистолета в джоба си и тръгнах към изхода на пещерата. Ботите ми издадоха странен звук и за това се обърнах назад за да проверя дали Лиъм и Хари спяха и отговора е - да.

Тихо излязох от пещерата и пъхнах ръце в джобовете си, свивайки тялото си за да се огледам наоколо. Беше се стъмнило и станало студено, все пак идваше зимата. Не знаех на къде да тръгна, но просто вървях и заобикалях дърветата. Не знаех и какво ще стане, ако пред мен излезе някой от 'ловците'. Не знаех и как да използвам пистолета. Не знаех и как спася Зейн. Него го бива с действията, а мен с говоренето, а сега нямам представа как ще преговарям с тях като знам, че Зейн го няма да ми пази гърба.

Вървях и вървях, а болката в рамото ми ставаше по-голяма. Стисках очи и зъби и се опитвах да съм максимално тиха, но понякога някой стон се отделяше от устните ми и очевидно не можех да го спра. Просто не можех да преглътна болката и да се заблуждавам, че рамото ми щеше се опра ви, защото нямаше да стане.

Мина доста дълго време и бях на път да замръзна, когато чух леене на течност и спрях на място. Извърнах глава към шума и се приближих. Застанах зад едно дърво, но това не беше добра идея, е поне да не бях избрала точно това. Причината беше, защото зад мен на това дърво пикаеше мъж и съм сигурна, че не беше дошъл тук с добро.

След секунда чух дърпането на цип на панталон и си отдъхнах, а после чух и: "Тръгвай! Тук е чисто, аз се връщам в лагера.", след като чух какво казва веднага разбрах, че трябва да го последвам.

Внимателно се облегнах на дървото, защото чух мъжа да се мърда и след секунди той заобиколи дървото и си продължи по пътя. Беше облечен в костюм и предполагах, че ще е добра идея да го последвам, защото изглеждаше така, че той е един от тях. Изчаках да се отдалечи и тихо тръгнах след него.

След дълго вървене и внимаване да не ме забележи мъжа, минах през последната колона дървета в изчистена кръгла част по средата на гората. Застанах зад едно дърво и огледах. Те наистина бяха успели да направят лагер за три дни, а моите хора само свършиха храната. Докато гледах по-внимателно видях черния микробус, където влизаха и излизаха различни хора и осъзнах, че всички палатки са около този автомобил. Светлината от запаления огън стигаше и до другата част, където все още блъснат в дървото стоеше джипа на Хари, пълен с оръжия и храна.

Тихо минах покрай дърветата и се скрих зад едно доста дебело, докато се опитвах да надникна в микробуса, но стъклата бяха затъмнени. Изведнъж задните врати се отвориха и успях да видя много, много кабели и дълги тръби на едно място, а заедно с тях чух и вик. Веднага се скрих на мястото си и стиснах зъби, докато се опитвах да се успокоя. Зейн беше наред. Той е наред. Той ще е наред!

"Хлапето се изтощи, вече може да лягате! Джон и Майк поемат смяната за тази вечер! Приятна нощ!" каза силно някакъв мъж, а после хорово се чу: "Добре, шеф!"

Отдъхнах си, когато разбрах, че всички си лягат и само двама ще могат да пазят Зейн. Обмислях как да измъкна приятеля си от микробуса, но в края на всеки план или аз бях мъртва или и двамата. Мисля, че ще трябва да поискам помощ от Лиъм и Хари за план. Но първо трябва да се върна в джипа.

Тихо минах покрай дърветата постоянно, оглеждайки се за Джон и Майк, които стояха до вратите на черния микробус. Стигнах до джипа и внимателно хванах дръжката на вратата. Когато я дръпнах излезе ужасен звук и можех сама да разбера, че пазачите са ме чули. Бързо влязох вътре и тихо затворих вратата. Скочих на пода пред задните седалки и грабнах двете чанти, за които бях тук. Отворих тази на Хари с надеждата, че ще има нещо, с което да се покрия, но нямаше. За това се залепих за вратата и се опитах да запуша устата си, за да не кажа нещо.

Чух шум, идващ отвън, а после видях и светлина от фенерчета отразяващи се върху вратата на колата срещу мен, при което тихо спуснах глава си. Скоро светлината изчезна, но успях да дочуя единият от двамата.

"Джон, донеси бензин и запалка. Трябва да запалим този джип!"