¶𝐒𝐡𝐚𝐝𝐨𝐰 [Z.M]

11) The symptoms that someone is in your head.

Казах на Зейн да се настани някъде и той навлезе в доста разхвърленият ми дом. Влязох в кухнята, за да намеря някакви свещи, защото беше започнало да се стъмнява, а както се знаеше в дома ми няма нито ток, нито вода.

Влязох в кухнята и когато видях захвърленият ми сутиен върху плота разширих очи и побързаха да го прибера в някоя от кабинките, докато Зейн не го види. Въздъхнах и отворих чекмедже, от където извадих свещи и запалка.

Приближих се до Зейн и седнах на креслото срещу него. Запалих свещта и я поставих по средата на масичката. Светлината, която тя отразяваше беше недостатъчна, не и достатъчна за да виждам горе-долу.

Наведох се и грабнах скицника си и един от множеството си сиви моливи. Отворих една празна страница и се приготвих да пиша.

''Ще те накарам да влезеш в ума ми, а после ще напиша симптомите на този лист. Свещта е само, за да мога да виждам какво пиша. Не си мисли, че се опитвам да направя някаква романтична обстановка." Обясних му, но не получих отговор. Предположих, че е разбрал.

Щом щях да му помогна първо трябваше да разбирам кога влиза в ума ми. Първо трябва някак си да предпазя своя живот, защото до колкото знам от клюкарките в училище, някои от силите на мутиралите хора са били смъртоносни и дори да направят нещо незначително е можело да те убие. Живота си ми е скъп. Прекалено съм млада, за да умирам толкова рано.

"И какво те кара да си мислиш, че живота ти е по-ценен от моя?" Гласът на Зейн ме изкара от мислите ми. Погледнах го ядосано, защото току-що беше прочел мислите ми.

"Влезе в главата ми без моето позволение? Трябва да спреш с това, ако ще работим заедно!" Казах, поглеждайки към него.

"Не съм влизал в главата ти. Прочетох написаното заглавие на листа пред теб 'Симптоми, че някой е влязъл в ума ми и може да прекрати живота ми'." Той цитира, а после се размърда неудобно на дивана.

Въздъхнах и реших да изтрия заглавието, оставяйки само думата 'симптоми'. Честно казано не бих искала да се чувства така сякаш той не е важен, но в момента и аз бях важна за това...

"Попитах те нещо. Какво те кара да мислиш, че живота ти е по-ценен?"Зейн попита отново, изправяйки се от положението, в което седеше.

"Какво те кара да си мислиш, че живота ти изобщо е ценен?" Попитах спокойно.

Зейн не отговори нищо. Вгледах се в лицето му и за секунди можех да видя, че не беше ядосан, а тъжен. Сякаш се беше примирил с това, че живота му е нищо. Но това не е вярно. Може би и аз прекалих. Трябва да му се извиня някак си.