¶𝐒𝐡𝐚𝐝𝐨𝐰 [Z.M]

28) A friend in need.

Слънцето изгря и освети стаята. След няколко минутно висене в леглото станах тихо и се огледах. Както Зейн каза, той не беше тук. Тихо започнах да подреждам стаята, за да изглежда по-реалистично, че все още живея тук. След като извадих портфейлите и на останалите момчета събрах всички пари и имаше близо седем хиляди долара. Приготвих си дрехи, които да облека и влязох в банята, за да се изкъпя за последно в дома си.

Цялата сутрин бях тиха и се опитвах да не показвам, че реално никога няма да се върна в този дом, ако изобщо някой ме наблюдаваше. Грабнах една чанта и вътре пъхнах парите, телефон, слушалки и скицника си заедно с един молив. Затворих ципа на раницата и я поставих на земята. Дръпнах пердетата, защото ако някой ме наблюдаваше не исках да ме вижда гола.

След като навлякох тъмнозеленият панталон с много джобове, облякох един потник, а върху него - горнище. Сложих си шапка без козирка преди да вдигна качулката на горнището и да навлека ботите си. Грабнах раницата си, за последно се огледах преди да изляза от дома си.

Надявах се да имам малък късмет и всичко да върви в границите на нормалното. Тръгнах в обратна посока на училището, гледайки в краката си, за да стигна до дома на Мейси. Опитвах се да не привличам вниманието на хората, но със сигурност изглеждах подозрителна с тази качулка и наведена глава.

След няколко минутно вървене стигнах до едно етажна къща, с друга дума - барака. Всъщност на външен вид изглеждаше като нормален дом, както и вътрешният интериор, но само аз знам всички ридания на Мейси във всеки ъгъл на този дом или всеки неин опит за самоубийство.

Почуках на вратата и се усмихнах широко докато чаках. Никой не ми отвори, затова почуках отново и махнах качулката си. След няколко секунди вратата се отвори и Мейси погледна с усмивка, но когато ме забеляза веднага посърна.

"Какво правиш тук, Адела? Влизай." каза преди да ме издърпа вътре. Тя се огледа отвън преди да затвори вратата след себе си "Някой видя ли те да идваш тук?"попита веднага, продължавайки да се оглежда през прозорците.

"За какво говориш?" попитах я объркано и тръгнах да събличам горнището си, но тя ме спря.

"Алексеи и останалите често минават от тук и се надяват да те хванат. Казах им, че живееш сама..." тя направи пауза и май и се причу шум, защото се огледа. Значи тя е дала адреса на онези мутри, които за малко да ме убият.

"Както и да е, какво стана? За какво дойде?" попита изведнъж, а аз я погледнах объркано. Не е ли очевидно, че няма да ходя в гимназията, камо ли да се прибирам в дома си?

"Дойдох да те помоля да остана тук, защото.. домът ми е в ремонт." слъгах малко, но не можех да й кажа, че заради нея ни нападнаха пет напълно непознати мъже, които за жалост убих и да, съжалявам за това.

"Ремонт? За какво говориш?" тя ме погледна объркано преди да продължи да наблюдава през прозореца сякаш чакаше някой.

"Д-да..." кимнах тихо, а тя просто кимна. Мейси се обърна към мен и можех да прочета съжалението изписано на лицето й.

"Много бих искала, но тук не е безопасно." тя каза съжалително. Сведох глава и се опитах да измисля с какво да я убедя, но очевидно нямаше какво да направя по въпроса. "Хей, недей така, Адела!"Мейси дойде и хвана ръцете ми, а аз вдигнах главата си и я погледнах право в лицето "Тук не е безопасно. Постоянно минават и разпитват за теб. Ако искам да продължа лъжата си, че не сме близки повече, не трябва да минаваш оттук. Не го приемай грешно, просто наистина се опитвам да те п-предпазя... знаеш освен теб нямам н-никого..."

Мейси изглеждаше отчаяна. Ясно си личеше, че не иска нещата да се развият така. Тя никога не е била такъв тип човек - да ме излъже, за да ме отпрати. Вярвах й. И винаги ще го правя. Тя беше до мен, когато никой не беше. Тя ме спря да извърша много глупости през годините и да стана причина за други. Но подкрепата й и обичта й ме държаха на крака.

"Какво да правя, Мейси?" попитах и погледнах настрани. В момента не исках да я губя, но не знаех и какво да правя. Все още беше рано и имах възможността да остана в някой мотел, но вероятно, ако им покажа личната си карта и те ме познаят щ-ще се обадят на Алексеи и другите...

"Намери Зейн и бягайте. Не се връщайте в града!" каза тя, а аз я погледнах с насълзени очи нейните също бяха такива. Преди да успея да реагирам на съвета й тя скочи и ме прегърна, увивайки силно ръцете си около мен. След като успях да асимилирам ситуацията спуснах сълзите си и я прегърнах.

Двете се отделихме и успях да видя, че и Мейси беше заплакала. Тя хвана ръцете ми и ми се усмихна горчиво. "Това не е краят." тя каза, а аз си спомних, че това бяха последните думи на майка й преди... да си замине.

"Само началото." усмихнах й се преди да я прегърна за последно. Тя отвори вратата и ме придружа до улицата.

Поставих качулката на главата си и свалих погледа си към цимента. Трябваше да намеря Зейн и да си поговоря с него. Въпреки че снощи ми каза да не го търся, и че съжалява, и че ще се жертва - не можех да му го позволя. Поне знаех едно - и да иска Зейн не може да ме отърве от себе си, нямам къде другаде да отида, нямам на кой друг да споделя...