¶𝐒𝐡𝐚𝐝𝐨𝐰 [Z.M]

1) Quiet kid.

В момента, в който чух удрянето на звънеца изхвърчах в сивите коридори с различни петна по стените, които не знам от какво бяха предизвикани. Можех да кажа, че имаха цветовете на дъгата, но много по-тъмни. Както винаги коридорите бяха празни и не беше кой знае колко трудно да се намери човек, но в момента, когато наистина трябваше да намеря някой, всички решиха да излязат навън. Какъв късмет.

Лутах се из коридорите докато влизах в някои стаи, които бяха почти празни и учителите просто гледаха новините, ако стане нещо. Гимназията беше на два етажа поради две причини, първо нямаше ученици и второ сред бомбардировката на Руснаците, третия и четвъртия етаж бяха срутени като имаше някакви си останки от тях. Слязох по стълбите и скоро излязох от сградата. Огледах се наоколо, а освен безцветните сгради и изсъхналата трева нямаше никой... тук е! Ето го.

Той стоеше с гръб към мен и гледаше към празния път, от който едва ли щеше да мине кола или човек. Нервно тропаше с крак, докато се опитваше да мисли за нещо. Внимавах да не мисля много, защото все още не бях сигурна дали е от тях. Пресегнах се, за да го потупам по рамото, но преди да го направя той се обърна към мен и стисна ръката ми във въздуха. Усетих как кожата на китката ми се наранява, погледнах към стегнатите черти на лицето му. След секунди чертите на лицето му омекнаха и той пусна ръката ми.

Всъщност беше красив. Бебешко гладкото му лице, светло кафявите очи със златни нишки в тях, перчема оформен нагоре, пиърсинга на носа и ухото му. Всъщност и стила му не беше зле. Поне не бяха някакви изтъркани или стари дрехи, което ме навежда на мисълта, че ще ми трябват нови дрехи.

Той се усмихна за секунда преди отново да придобие сериозен вид.

"Аз съм Адела Харт. В твоя клас по химия съм." Представих се, подавайки ръката си.

Той я погледна и отново заключи погледа си на лицето ми безизразно. Не разбирах защо ме отбягва. Изхвърча от стаята сякаш се стресна от нещо, а сега е толкова студен сякаш не му пука какво имам да му казвам.

"Както и да е..." измрънках под носа си, сваляйки ръката си. "Исках да те питам защо изхвърча така от стаята, притесних се". Погледнах настрани, затваряйки очи за секунда.

Колко съм глупава! По дяволите, добре опитах се да излъжа и по принцип ми се получава, но използвах грешната лъжа! Та ние се познаваме от няколко минути. Дори не знам името му, камо ли да ли е такъв за какъвто го мисля. Какво трябва да кажа, нещо от сорта на 'Съжалявам, че ти се бъркам, но страхливия ти задник изхвърча от часа, ей така и накара глупавият ми мозък да си помисли, че си четец на мисли!' Разбира се, че не можех да кажа това.

Докато продължавах да си говоря сама на себе си на ум, успях да видя за секунди как се засмя тихо, но после отново придоби сериозен вид. Ако не е четец на мисли то със сигурност има някакви психични проблеми. Кой, по дяволите, се смее на нищото? Каза го момичето, което спори на ум. Глупачка!

"Ъмм... исках да те питам дали си по-добре. Между другото как се казваш?" Попитах, прехапах долната си устна, опитвайки се да изкопам нещо от него, но той просто си мълчеше.

Това беше безнадеждна кауза.

"Искаш ли да излезем? Тоест имам предвид като приятели? Въпреки че не знам дали не се страхуваш да излизаш след осем и то с непозната. Но живеем веднъж, нали? Трябва да правим и рискове, понякога. Кой знае може да станем добри приятелии..." удължих последната дума, поглеждайки настрани, защото отново бях говорила прекалено много и не си спомнях какво точно съм казала.

Може би, щеше да е по-добре да пробвам по друг начин. Да се направя, че го познавам от години обсебена съм от него... не. Влюбена съм в него и не му знам името, защото ме е било страх да го питам. А после да се сприятелим и да разбера най накрая дали е четец на мисли!

Когато вдигнах погледа си от земята към него успях да видя, че се беше намръщил. Той ме избута с рамото си и се отдалечи от мен. Обърнах се след него и извиках "Хей, това беше грубо!". Наблюдавах го докато влизаше обратно в сградата.

Въздъхнах и сритах тревата, защото си помислих, че е четец на мисли но всъщност е някакво сплашено хлапе, което не може да говори. Как се очакваше да измъкна нещо от него, когато не можех да го накарам да ми каже името си? Каква глупост само. Поне знаех, че е мълчалив.

Пъхнах ръцете си в джобовете на изтърканото дънково яке и затворих очи, поемайки си дълбоко въздух. Отворих ги обратно и се усмихнах така сякаш нищо не се е случило, защото наистина нищо не се беше случило. Влязох обратно в сградата и се насочих обратно към следващия кабинет.