New Life (РЕДАКТИРА СЕ)

32

След пазара с Камерън, събрах багажа си от стаята му. Той ми помогна да го качим до горния етаж и изчака докато не ми отвориха.

За моя изненада на вратата се появи майка ми. Кестенявата и коса беше прибрана на кок, в който беше мишнала четка за рисуване. Носеше широката си, тъмносиня риза, която носеще докато сисуваше. Тя беше с 3-4 номера по- голяма от нейния, но сега почти я беше изпълнила. Доста беше наедряла последния месец.

Нормално, нали е бременна- помислих си. Тя ме гледаше с безизразно лице. Изглеждаше като скулптора. Не показа никаква емоция, но знаех, че вътрешно бушува ураган от емоции.

Кам я поздрави, след това ме прегърна и си тръгна, казвайки ми, че ще ми пише по- късно. Кимнах и отново се обърнах към майка ми.

Забелязах, че изглежда уморена. Сигурно е от бременноста. Най- вероятно е нещо нормално. Или пък аз бях причината за умората й?

-Клеъри- промълви тя. Гледаше ме така сякаш съм привидение и ако заговори по- силно мога да изчезна.

-Здравей, мамо. Доста време мина- подметнах и се усмихнах, опитвайки се да разчупя обстановката. Чувствах се ката сякаш сме от различни страни на голяма стъклена стена. На самтиметри се една от друга, но в същото време сме и далеч. Преди никога не се е случвало. И вината за това е изчяло моя. Моя и на никой друг. Не мога да виня Джейс за случилото се. Аз сама взех решението да отида при него.

Спомних си за разказа на Камерън. Тогава смятах, че нямам какво да губя, за разлика от него, но не бях права. Можех да изгубя семейството и приятелите си. Хората, които обичам, и без които не мога. Вече изгубих Сали, нямаше да преживея и загубата на майка си.

-Клеъри, мила- прошепна майка ми и ме придърпа към себе си. Започна да милва косата ми и да шепне в ухото ми, че всичко е наред. Умоляваше ме да спра да плача, но просто не можех. Беше по- силно от мен.- Хайде да влезем вътре.

Майка ми взе част от багажа и го внесе. Тя подтичкваше пред мен, докато аз се влачех бавно и флегматично, нещо което много рядко правех. Избърсах сълзите си и се строполих на дивана, когото влязох в дневната. Декоративните възглавнички бяха перфектно подредени. Личеше си, че мама си е у дома. Макар че разполагахме с Деби (по- скоро Наш разполагаше с нея, тъй като аз не се задържах за дълго вкъщи) всичко беше по- различно, когато го е погредила майка ми. Тя забелязваше най- малките детайли и ги изпиоваше до съвършенство. Нещо в нея, което много ме дразни понякога.

-Липсваше ли ти домът?-Обърнах се и видях Наш да слиза по стълбите. Черната му коса беше рошава. Носеше стара тениска и анцуг.

-Наш- изпищях се се затичах към него. Метнах се на врата му и той обви ръце около мен. Повдигна ме от пода и ме завъртя във въздоха.-Нямаш си на представа, колко ми липсваше всичко в тази къща- казах, когато ме пусна.И си беше вярно. Липсваше ми всеки един детайл от всекидневната. Липсваше ми да пия кафе и да седя на моя кухненски плот. Липсваше ми да спя в собствено легло и да не се налага да деля нечия баня. Също така тук си имах и собствен дрешник, което ми пестеше неудобството от ровенето в куфара за дрехи. Но най- много от всичко ми лиспваше семейството ми. Майка ми, Наш, дори Дейв (който още не ми беше най- любимия човен на земята, но какво да се прави, нали майка ми си го обича).

Двамата седнахме на дивана и Наш започна да ме разпитва. Чувствах се като на кръстосан разпит,но честно казано, не беше зле. С Наш се смяхме и си казахме доста неща. Това ми липсваше. Чувството да има някого, когото го е грижа за теб.

Докато синеокото момче до мен ми разказваше какво е било изражението на майка ми, когато са се прибрали и тя е разбрала, че ме няма, се замислих къде е тя всъщност. Беше се качила да остави багажа ми, което не е повече от 3 минути работа, а сигурно с Наш вечи ди говорим глупости от 20 минути. Къде е загуби тази жена?

В този момент чух някой да слиза по стълбите и погледнах на там. Беше мама. Тя се приближи към нас. Помоли Наш да си тръгне, за да може да си поговорим „по женски", както тя се изрази. Той, разбира се, се съгласи и си тръгна. Тя зае мястото му и на свой ред ме засипа с въпроси. На повечето не отговорих искрено. Опитвах се да скрия възможно най-много детайли, но от къде можех да знам какво точно й е казал Наш и какво не.

В крайна сметка, след час и полувина разговори, се оказах наказана. Без излизане, ако не е за училище, без да каня гости, никаква телевизия, наложи ми вечерен час и час за лягане. Също така забрани на Наш да ме посещава сле часа ми за лягане и му каза да не ме пуска извън стаята ми, когато покани някого вкъщи, което според мен е пълна глупост и Наш не би го направил. Нали?