BTS: One Of A Kind

My cold hands

~Гледна точка Т/И ~
Училището отново почна. Живеех от две седмици у Юна и живота ми стана много по-добър.
А Джунгкук... е предполагам, че приключението ни свърши и едва ли ще иска да си говорим. Той направи това, което трябваше, че и много повече от това. Но ми се искаше да продължим да си говорим. Но явно на него това не му е най-интересното нещо. Когато се засечем в коридора, той не ми обръща внимание. Може би, това, което стана, е било специално само в моята глава...
От друга страна този Шуга... каква беше тая изцепка не можех да кажа. Дали го бе направил, за да ми се подиграва? Всичко е възможно... та това са момчета! Кой изобщо ги разбира?
Звънецът би. Трябваше да влизам в час по физическо. Точно този час по физическо обаче беше ужасно неловък.
Събирахме се няколко класа (в случая четири) и всички се тъпчехме в един салон. Проблемът беше, че това беше единствения час, в който групичката караше час заедно. Буквално и седмината бяха там.
Влязох в салона и понеже бях последната, а всички се бяха наредили вече се почувствах център на внимание. Мразех това.
- Ей, ти!-викна господинът, който ги беше наредил. Лицето му беше европейско, което ми направи впечатление.- Строявай се бързо.
Строих се и той зaпочна да говори.
- Здравейте, аз ще замествам учителя ви този час. Наричайте ме г-н Иванов.
Той продължи да говори, но аз спрях да го слушам. Иванов?! Българин?!
"Не си прави прибързани заключения!"-казах си. "Може да е от... накъде другаде..."
Докато Ин А показваше упражнения за разгрявка, бързо притичах до господина и го питах направо:
- От къде сте?
Той се засмя.
- Колко невъзпитано! От България съм.-каза.
Стоях напълно вкаменена. Българин?!
- Сериозно ли?- попитах на родния си език, който не бях говорила от векове.
- Сериозно.-отнърна като се усмихна широко. Явно не очакваше, че и аз съм такава.
Почнахме да си говорим общи неща за държавата. И изведнъж ми хрумна.
- Г-не, защо не ги научим да играят хора?
Той ме погледна объркано, но след това се засмя с глас.
- Корейци да играят хора?! Хаха, това би било забавно. Решено е.-каза, плясна с ръце и се провикна.
- Хей, чуйте сега! Искате ли да ви науча на танци?
Масово извикаха "да".
- Чудесно тогава. Наредете се в кръг. И се хванете за ръце.
Момичетата умираха от щастие, че ще се държат за ръце с някого от готините. А аз седях и се хилех злорадо... мале какво ги чакаше...
Всички бяха объркани, заради частта с ръцете. Явно са очаквали хип хоп или нещо подобно.
- Т/И, ти се хвани по средата, за да могат да го видят по-лесно онези в края.
Кимнах и без да оглеждам много много се набутах между две момчета. Почувствах допира на студените си пръсти в техните големи и топли ръце. Това ми изглеждаше някак... много лично. Човекът вдясно от мен издаде странен звук. Предполагам, че беше заради ледените ми пръсти. Обърнах се и го погледнах объркано. Но веднага щом очите ми разпознаха лицето му се заковах на място.
Това беше онзи... Шуга.
Той ме гледаше с подобен на моя поглед, само че беше по-зачервен от мен. Поне се надявах да е така. Погледнах на другата страна с очакване да не познавам човека тaм. Но за съжаление, не бе точно така. От другата ми страна беше Джунгкук. Реших бързо да си сменя мястото, но музиката почна и нямаше как...
Докрещя ми се. Какъв беше тоя моя късмет?! От всичи 40 човека в салона да се хвана точно за тия двамата...
Всички бяха като ударени от гръм когато чуха песента. Не се изненадах де, кога да са слушали български народни песни?
Играхме право хоро. То беше елементарно, но тези около мен постоянно се бутаха. Джунгкук бързо го научи, но Шуга до последно не беше в ритъм.
Веднага след това почна Дунавско хоро. Чак сега си дадох сметка какво бутане щеше да стане. И така и стана. Набързо обясних на хората в близост до мен какви са стъпките, но това не помогна особено. Настъпиха ме толкова много пъти, че обувките ми бяхa стрaшно мръсни отгоре.
Чух как Джунгкук си каза под нос: "Какво е това, по дяволите?!"
Усмихнах се. Усетих как изведнъж стисна ръката ми и я отпусна.
- Не се смей!-каза тихо и също се засмя, докато правеше някаква непълна версия на хорото.
- Съжалявам.- казах машинално, но истината бе, че не съжелявах и грам. Просто се хихиках злорадо.
Хорото свърши и явно господина се отчая, защото каза:
- Добре, остават още десет минути. Играйте на волейбол.
Нададоха се щастливи викове. Всички се разпръснаха из салона.
Когато отделих ръцете си от тези на момчетата установих, че бяха потни. Забърсах дясната си ръка в дънките и се загледах в лявата. С нея държах Джунгкук до преди минута. Той бе взел целия студ от пръстите ми и ги беше стоплил с неговите. Точно както когато ми даде якето си когато бяхме на двора в училище в 12 през нощта. Той винаги беше до мен когато ми бе най-студено. Ръката ми дори беше потна. Това бе нашата пот. Част от моята и част от неговата, смесени. Заедно.
Никога не бях гледала толкова романтично на едно обикновено държане на ръце. Тотално се бях побъркала. Смръщих се и избърсах дланта си в дънките.
Стоях и гледах как играят. Нямах особено голямо желание да се бутам при тях.
Изведнъж дойде Шуга и седна до мен на пейката. Стана конфузно.
- Виж, съжалявам за тва в мола. Беше... предизвикателство.- каза той, докато избягваше да ме гледа в очите.
Така и предполагах. Бъзикат се с мен.
- Аха.- казах. Боже, на какво са способни хората само и само да привлекат внимание... И сякаш чул мислите ми, той рязко се обърна и каза:
- Не искам да си мислиш, че съм се подигравал с теб.
Побърканото ми от хормони сърце намери ситуацията за адски романтична и реши да забие като лудо.
- Вярвам ти.-казах, без да осъзная какво съм казала.
На лицето му се изписа усмивка. И то много сладка усмивка. Чак сега осъзнах колко е хубав.
- Да почнем отначало?-предложи той.
Кимнах.
--------------
Здравейте! :3
Уф, утре е понеделник и ми се реве... Не знам как ще оцелея~
Е, надявам се да не сте толкова отчаяни като мен (лол) и също така се надявам да ви харесва историята~ Съжалявам, ако има някакви грешки.
Приятна седмица~
:3