BTS: One Of A Kind

Спах в Нарния

Една кола профуча близо до мен и спря на 20 метра пред мен. Т-това да не би...

-Ти?- казах през сълзи, когато видях Джунгкук да излиза от колата. Бързо забърсах сълзите си.

- Хей, ъм... какво правиш тук? И какво е това?- попита объркано, когато видя куфара ми.

- Ами... предполагам, че нямам дом вече...

- Моля?!

Усмихнах се притеснено. Той ме погледна и прехапа устни. Направи жест да се кача в колата и тръгнахме на някъде.

Чудех се дали някога съм била толкова отчаяна в живота си. Направо бях жалка. Принуждавах момче, което познавах от вчера, да ме дундурка наляво надясно. И това само, защото без да иска ме бутна.

- Какви сапунени сериали станаха.-измрънках си като си сложих главата в шепите. Напипах бинта, който все още беше около главата ми, и го махнах. Интересно как видът ми не пробуди и малко съжаление у нашите. Джунгкук се усмихна.

- Значи сега ти търсим дом, така ли?-попита без да отделя поглед от пътя. Стана ми адски неудобно.

- Ами, всъщност аз си търся дом. Съжалявам, че ти губя времето...

Той ме погледна с неопределен поглед.

- Хайде стига. Нали за това са приятелите.- отвърна тихо и пусна радиото. Реших да млъкна. Чудех се можех ли да живея у най-добрата си приятелка... Изведнъж подскочих. Как не се бях сетила по-рано?!

- Джунгкук!

- Мм?

- Карай към гробищата.

- М-моля?!-попита той шокирано.
...

Джунгкук паркира колата на улицата срещу гробището. Беше нервен.

- Знаеш, че не отиваме наистина в гробищата, нали?

Изведнъж изражението му се промени.

- Ами?

- Най- добрата ми приятелка живее тук.- обясних търпеливо. Той ме погледна объркано.

- На гробищата?!

Потръпна целия. Засмях се и го пернах по ръката.

- Не говори глупости. Тя живее срещу гробищата.

- О.

След 10 минути позвъняхме на звънеца.

- Пак ти казвам, не е нужно да идваш с мен. Ще се оправя.- обърнах се към него. Той ме хвана за рамото и каза: