BTS: One Of A Kind

СМС-а

~ Гледна точка Джунгкук ~

Прочетох съобщението и ми се зави свят. Моля?! К-как така?! Вярно, че се скарахме, но това бе прекалено...
Скочих от дивана и й звъннах. Не вдигна.
- Мамка му.- викнах и ударих масата. Джимин ме гледаше объркано.
- Куки? Какво става?
Не можех да си намеря място. Как можеше да ме зареже така?! К-кой прави така?! Не можех да повярвам... Обикалях в кръг докато продължавах да й звъня. Накрая тя явно си изключи телефона.
По дяволите... исках да говоря с нея, но нямаше как. Не знаех къде е.
- Джунгкук! Какво става?!-викна Джимин. Въздъхнах.
- Нищо.
- Да, виждам... Дай.
Той ми извъкна телефона от ръката и прочете съобщетието.
- Какво по...
- Не питай. Не знам и не искам да знам.
- Ама... какво е станало?-попита ме и сбърчи вежди.
- Ми нищо кой знае какво! Затова не мога да разбера какво й става! Просто й казах, че не искам да се карат с майка ми, която отново преиграваше. И и изведнъж това нещо!
- Може да е станало нещо друго. Когато си излязъл и те са останали сами.- предложи Джимин.
Смръщих вежди. Чувствах се толкова безпомощен, че ме избиваше на агресия.
- Да прави каквото иска. Щом е готова да ме остави за няма нищо, значи никога не ме е харесвала...
- Ей, не взимай такива решения... не си сигурен...
Не бях, но не исках да се убеждавам. Страх ме бе от отговора.
...
- Къде е тя?!
Обърнах се плавно към посоката, от която се заби пръста в гърба ми. Това бе приятелката на Джимин... Юна май беше...
Сканирах я с очи и въздъхнах отегчено.
- Кой къде е?
- Джунгкук, честно, ще те ударя. "Кой къде е" Т/И, естествено! -тя започна да вика.
- От къде да знам! Не ме е грижа...
- Как от къде да знаеш?! Та тя ти е гадже!
- Стига вече!-извиках и целия коридор прокънтя. Добре, че нямаше никого.- Не знам нито къде е, нито нищо. И не искам да знам. Тя постъпи гадно. Защо аз да търча след нея?!
Стана ми топло. Усещах как кръвта бушуваше във вените ми. Защо тя питаше мен? Та нали те двете бяха най-добри приятелки?!
- Джунгкук.-тя понижи глас, явно опитвайки се да ме успокои.- Питам те, защото не мога да се свържа с нея. Тя не е при теб, не е у тях си, никъде я няма. Виждал ли си я на училище тази седмица?
Поклатих отрицателно глава.
- Именно. Писах й. Звънях й. Нищо. И ме е страх. Може някой да й е направил нещо.
Сърцето ми спря за секунда, но след малко си спомних.
- Не я мисли толкова. Тя избра сама да напусне...-казах тихо и й обърнах гръб.
- Чакай.-тя ме заобиколи и се обърна с лице към мен.- Как така?
Извадих телефона си и й дадох да прочете съобщението. Беше ме срам да й покажа как ме бяха зарязали, но поне няма да се притеснява заради своеволията на Т/И.
Тя го прочете и ококори очи. Остана тиха известно време, но след малко продума едвам:
- Това не го е писала тя.

~ Гледна точка Т/И ~

Събудих се от силното слънце в очите ми. То огряваше цялото легло. Усмихнах се и станах от него. Тръгнах към хола и още с отварянето на вратата, замириса на палачинки. Тук бе просто невероятно. Живеех при госпожа Мин от седмица. Истина бе, че Джунгкук ми липсваше, също така и Юна и нашите, но онази харпия майката... как бе възможно да поръча да ме отвлекат ... добре, че Попаднах на тази добра жена, а не на някой психар. Предполагам се чудите какво правя все още тук и защо не съм на път за вкъщи. Ами просто сърце не ми даваше да оставя тази добра жена сама. Всеки път, когато започнех да намеквам за напускане, тя започваше да ме гледа съкрушено. И все чаках докато синът й се върне. Казвах си, че остава още малко и ще видя отново Джунгкук.
Но с всеки следващ ден започвах да се отчайвам. Чувствах се разкъсана от желанието да се върна вкъщи и съвестта си.
- Т/И, ела мила!
- Идвам.-викнах и се насочих към нея.
Седнах на масата и започнах да ям.
- Вкусно ли е?
- Мхм.-казах с уста пълна с палачинки.
- Радвам се. Яж още.
Кимнах, но знаех, че повече от две нямаше как да изям.
- Какво, не ти ли харесват?-попита тя с насълзени очи.
- Какво?! Разбира се, че ми!
- Тогава защо не хапваш?
- Наядох се.
Тя ме изгледа, помълча за малко и след малко каза:
- Много малко ядеш...
Въздъхнах, но не казах нищо. Ако продължавах да ям така, не знаех дали щях да успея да изляза през вратата.
- Синът Ви кога ще дойде?
- Скоро...
Така отговаряше всеки път, когато я питах.
- Трябва да се прибираш, нали?
Кимнах.
- Остани при мен още пет дена.-примоли ми се.
- Хубаво. Дано не се притеснят много за мен...-казах тихо и отметнах косата си от рамото.
Жената се усмихна топло и отиде да ми донесе млякото с какао.
--------------
I'M BACK!! O-O
Йей~
Съжалявам, че се забавих толкова с тази глава Т-Т
Luv u ~
[Омг 5000+ прочита *-*]