BTS: One Of A Kind

Въжета

След известно време, не знаех колко, може би часове, бях в съзнание. Болката в главата ми бе неописуема. Отворих едното си око, за да видя, че бях в кола.
Сърцето ми пропусна удар. Бях завързана и с лепенка на устата. Започнах да се съпротивлявам, но единственото което постигах е още болка.
Навсякъде.
Сякаш ме бяха пребили.

- О някой се събуди! Добре ли спа, красавице? -Чух нечий глас в ухото ми. Зениците ми се разщириха. Човекът до мен най-нахално бе сложил ръка на бедрото ми и ме гледаше с насмешка. Той носеше маска и черни дрехи. Но това което ми направи впечатление бе, че имаше символ на пуловера си.
Изгледах момчето със злоба и продължих безмислениге си опити. Въжето, с което бях вързана, спираше кръвта да стигне до върховете на пръстите ми.
- Будна ли е?-чу се глас отпред.
- Да.
Бях изпълнена с омраза. Започнах да крещя, въпреки че нямаше смисъл, тъй като бях с лепенка на устата.
- Я се успокой!-викна онзи до мен и ме удари в корема. Присвих се от болката. Очите ми се напълниха със сълзи. Бях уплашена. Какво се случваше?!
Колата се движеше със сигурно 100 км/ч по някакъв път. Бяхме в планина. Или по- точно се качвахме по такава.
- Време ли е?-попита този до мен.
- Чакай.
Страхът ме обземаше. За какво да е време?!
След десетина минути онзи отпред проговори.
- Давай.
Този до мен ме погледна ехидно и ми изшептя:
- Чао, чао, красавице.
Сетне отвори вратата на колата и ме изблъска от нея, докато тя все още се движеше. Паднах и започнах да се търкалям с адска сила надолу.
Не знаех какво се случва. Просто исках да заспя и да не се събудя повече.
Но уви...
Отворих очи. Бях легнала на тревата. Станах едвам заради болката в главата ми и в цялото ми тяло. Ръцете ми бяха все още вързани. Заоглеждах се за остри камъни и почти веднага намерих. И след адски много дълго време, прекарано в разкъсване на въжетата, бях свободна. Свободна, но изгубена. Бях в някаква гора. Махнах лепенката от устата си и я хвърлих настрани.
Колко ли бе часа? Беше тъмно, но не знаех дали бе, защото е посреднощ или защото гората бе твърде гъста, за да позволи каквато и да е светлина да проникне. Телефонът ми го нямаше... Разбира се, че няма да е в мен. Че защо биха ме отвлекли и изоставили посредата на нищото с телефон. Тялото ме болеше и едва ходех. Но ставаше студено, и ако не исках да умра от студ или нападение на някое кръвожадно животно, трябваше да намеря най-близката къща. Вървях все напред през гората, а дрехите ми ставаха все по-мръсни и се разпокъсваха. Дори не ми се мислеше за кърлежите или змиите, които само ме чакаха за да ме нападнат.
Нямах сили да се движа. Започна да вали. Да, определено трябваше да намеря къде да се скрия, защото щах да умра. Подхлъзнах се на няколко пъти и се окалях съвсем.
За първи път осъзнах колко беззащитна бях. Направо беше жалко. Дали тук щях да умра? Дали моето време бе дошло? Дори нямах сили да се боря с мисълта. Просто го приех. Болката в цялото ми тяло съботираше всяко движение, което исках да направя. Зави ми се свят и усещах, че ще се струполя на земята.
И тогава видях светлина.
Последвах я и видях къщичка. Щях да се разплача от щастие. Без много да му мисля почуках на вратата и се
замолих да се смилят над мен.
След малко видях как едно баба отвори вратата.
- З-здравейте. Може ли да преспя тук. Отвлякоха ме и и ме изоставиха в гората. Нямам телефон и и няма дори как да се свължа с нашите.- от очите ми тръгнаха сълзи. Паднах на колене.- Умолявам Ви!
Тя ме изгледа тъжно и ми позволи да вляза. Почувствах страшно облекчение. - - Благодаря Ви много.
Седнах на близкия стол и почувствах топлината от печката на дърва. Тук в гората бе много студено. Главата ми все още пулсираше.
- Как се казваш, мила?-попита ме тя като седна на дивана, намиращ се до столът на който бях седнала.
- Т/И.- казах като освободих косата си от ластика, с надеждата главоболието да спре. Това помогна донякъде.
- Имаш хубаво име...-минута мълчание.- Ще ти донеса нещо за ядене.
- Не, не е нужно.-спрях я, но тя не ми обърна внимание.- Не, моля Ви. Не е нужно.
След малко тя се върна с някакво ядене.
- Само това имам.
Изглеждаше сякаш съжаляваше.
- Напълно достатъчно е.-отвърнах и поех чинията с яденето. Беше невероятно вкусно.
Докато аз ядох, тя ме разучаваше. Бабата отиде някъде и после се върна с леген пълен с вода и кърпа.
Доядох храната и я погледнах въпросително. Тя натопи кърпата във водата и започна да бърше челото ми.
Изненадах се, но не се отдръпнах. Не осъзнавах колко бях мръсна, докато не погледнах колко кафява бе станала чисто бялата кърпа. Освен кал имаше и много кръв.
- Какво е станало, Т/И?
Въздъхнах. Какво беше станало... и аз не знаех. Скарахме се с Джунгкук и после ме отвлякоха? Но защо ще ме отвличат?
- Не знам. Просто изведнъж се събудих в кола и ме изхвърлиха от нея минути по- късно.
- А знаеш ли кой го е даправил?
- Бяха с маски.
- А има ли ти някой зъб?-попита бабата.
- Ами... не мисля, че има някой който да ме мрази до такава степе... по дяволите майката!-викнах.
- Кой?
- Майката на приятеля ми. Господи как не се сетих?! Тази... жена пълна със... злоба...

*След час*

- Сама ли живеете?-попитах.
- Не. Синът ми просто е в блиския град за няколко дни. Живея с него.
Кимнах. Стори ми се тъжно мъж да живее сам с майка си. Но как може да остави такава добра старица сама?!
- Ами освен да ти оправя леглото..?
...
Легнах и веднага заспах. Нямах никакви сили вече.

*същият ден от гледна точка Джунгкук*

След спора с Т/И отидох у Джимин. Поне там можех да се разведря малко и да се поуспокоя.
С него седяхме на дивана и играехме на конзолата му. Получих съобщение. Не исках да го чета. Не ми беше до това... Но предполагам любопитството ми надделя.
Беше от Т/И.

Не мога повече така! Ти и майка ти ме побъркахте! Не искам да те виждам повече. Събрах си куфарите и се махам!
Дори не си прави труда да ми звъниш.
-----------
Хей, хора
Ето я и следващата глава :д
Искам да хредопредя че в следващите няколко дена (около 8) няма да публикувам нищо, защото отивам на почивка .__. 🎉
Та това е ~
Love you