BTS: One Of A Kind

I'll miss you

Джунгкук бързо се възстановяваше. Имаше дълбоки рани от нож и хиляди охлузвания и синки, но те зарастнаха. Всичко бе наред. Е, почти всичко...

Ден след като бяхме приети в болница, майката на Джунгкук получила инфаркт. Когато той научи за това...не можа да го пенесе. Изпадна в депресия и се наложи да се викат психолози. И, колкото и неочаквано да звучи, той имаше по-голяма нужда от помощ от мен. (А аз бях тази, която бе отвлечена и измъчвана.) Изведнъж реши да се откаже от договора с BigHit. Но ние с псиохожката и всички от BTS някак успяхме да го накараме да забрави за този вариант.

Дойде полицията, за да ни разпитат относно отвличането. Изненадващо, те заловиха някои от хората, но не всички. По-добре от нищо...
...

Изписаха ни ден преди датата, на която официално BTS ставаха трейнита. Имахме един свободен ден. Един. През половината от него бяхме на гробището, за да уважим майка му.

Беше мрачно и хладно. А бяхме само аз, Джунгкук и баща му. Очите ми бяха пълни със сълзи. Тази жена ми бе създала доста проблеми, но все пак ... Не заслужаваше това...
Смъртта винаги ме е плашила. Винаги съм се страхувала от нея, винаги съм я избягвала като тема и винаги съм се надявала, че няма да се срещна с нея. И сега, дори и непряко, бях там... бях заобиколена от нея. Усещах я... и това ме плашеше.

Гледах с притаен дъх изражението на хората до мен. Джунгкук седеше със зачервени от плач очи и гледаше в нищото. Баща му не бе пуснал и сълза, но изглеждаше пречупен. Беше готов да рухне, едва се държеше...

Въздъхнах.

Дано си на по-добро място сега.

...

Остатъка от деня прекарахме навън. Джунгкук не искаше да излиза, но не можех да оставя депресията да го обземе. Ходихме по улиците и мълчахме. Бяхме емоционално изтощени от всичко, което се бе случило. Държахме се за ръце, прегръщахме се, но във всичко това се усещаше болка. Колко ли дълго щеше да продължи всичко това?

...

Събудих се с онзи горчив вкус в устата. Знаех кой ден е, знаех и какво следваше... Много пъти бяхме говорили с Юна за този момент. И двете трябваше да бъдем силни, за да дадем кураж на момчетата. Но защо толкова бързо?

След час щяха да вземат Джунгкук и да го закарат в новото му жилище заедно с останалите от групата. Помогнах на момчето с багажа му и свършихме точно навреме. Тъкмо дръпнахме циповете на куфара и телефона на Куки звънна.

Те бяха тук. Стомаха ми се сви. Не исках да отива.

Той огледа стаята си сякаш, за да се сбогува с нея. Толкова много спомени... Беше му тежко. Джунгкук хвана дръжката на куфара си и започна да го тегли към изхода. Няколко прислужнички предложиха помощта си, но той отказа.

Тогава си спомних за подаръка, който така и не му дадох. Снежната топка все още стоеше в куфара ми. Изтичах до стаята и я взех. Когато се върнах той вече бе натоварил багажа си в автобусчето. Джунгкук се върна при мен и ми се усмихна мило.

- Хей... ъм имам нещо, което трябваше да ти дам още на Коледа. Но по-добре късно отколкото никога, нали?- казах и се засмях леко. Беше пресилено, но трябваше поне да пробвам да разведря атмосферата. Не, че се получаваше особено... Подадох му стъклената топка с разтреперена ръка. Не исках да ме вижда така, но не можех да я спирам. Той ме погледна топло и хвана ръката ми.

Престани. Моля те.... стига... Просто влез в автобуса и отивай в BigHit. Усещах как бе въпрос на време да се пречупя. Исках да остане, но знаех, че не трябваше да го прави. Бях разкъсвана от това, което исках, и това, което трябваше да се случи.

Усмихваше се. Изглеждаше сякаш не бе голяма работа. Но не бе така. Това бе година. Цяла година нямаше да го виждам.

Той ме придърпа към себе си и ме прегърна. Усещах брадичката му на главата си. Не трябваше да плача. Щях само да го притесня. Усещах топлината му и си припомних колко преживяхме заедно. И за какво? Защо по дяволите трябваше да ми се случва това?! Всичко това... напразно ли бе?

Сълзите се отделиха от очите ми. И точно тогава той ме пусна от прегръдката.

Не... стой... чакай...

Джунгкук пое топката от ръката ми и ми благодари. Загледах се в очите му. Изглеждаше тъжен, въпреки че се опитваше да го прикрие.

Чу се клаксон. Викаха го. Сърцето ми спря.
Нима вече бе време?

Куки се обърна към автобуса и въздъхна тежко. Сетне се обърна с лице към мен и постави ръка на челюстта ми. Усетих устните му върху моите и сърцето ми заби лудо. Целувката беше пълна с нежност, но за съжаление не продължи особено дълго. Отдели се от мен и се загледа в очите ми. Не можех повече. От очите ми бликнаха още сълзи. Той ги избърса с палеца си и отново ме прегърна.

- Saranghae, jagiya...- изшептя ми и тръгна към буса.

- Saranghae, oppa.- отвърнах така, че да ме чуе. Джунгкук се обърна и ме погледна с очи пълни с вълнение и усмивка до ушите.

- Ще се видим скоро! Ще ми липсваш!- викна той и се усмихна още по широко.

- И ти на мен! Пази се!- викнах, размахвайки ръка за чао.

Буса потегли и усетих отново сълзи напиращи в очите ми. Поклатих глава, за да ги разсея. Стига. Това бе просто "До скоро". Всичко щеше да бъде наред.

Сигурна съм.

THE END