BTS: One Of A Kind

Feeling like I'm breathing my last breath

Бях се оставила напълно на отчаянието. Отказвах да повярвам какво се бе случило. Не можех да дишам. Задушавах се. Не можех и да плача вече.

Изведнъж чух познат шум. Вибрация. Едва контролирах ръцете си. Взех телефона на Куки, чийто екран вече бе станал на сол, и погледнах името на човека, който звънеше.

"Шуга хюнг"

Сърцето ми спря. Моментално натиснах зелената слушалка и долепих телефона до ухото си.

- ДЖЕОН ДЖЪНГКУК!! КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ? И КАКЪВ Е ТОЗИ ОГЪН ТАМ?! КАКВО СТАВА?!

Юнги крещеше по телефона, а аз просто стоях и слушах гласа му. Знаех, че губя време, но не можех да кажа нито дума. Гласните ми струни се бяха завързали на възел. Гърлото ми бе пресъхнало...

- Алооо? Джунгкук, чуваш ли ме? Алоо?

Хайде, Т/И, хайде говори!

Стиснах юмруци и казах едно тихо "Юнги?".

- А-ало? Т/И, ти ли си?

Чувствах се отпаднала. Имах чувството, че цялата болка някак се приглуши. Главата ми се замая.

- Юнги...

- Ало, Т/И! КЪДЕ СТЕ?

Не можех да мисля. Очите ми се затваряха. Чувствах се толкова изтощена, че не можех да помръдна. Сълзите ми бяха намалели, но болката в сърцето ми се увеличаваше. Казах нещо като "огън" и след това просто се отпуснах на земята. Хванах ръката на Джунгкук и я стиснах леко.

Това сбогом ли беше? Да, това беше моето сбогом. Не можах да му го кажа, но поне щях да си тръгна с него... от тук... от този свят... Затворих очи и слушах пращенето на огъня. Може би щяхме да изгорим, но това вече не ме интересуваше. Тъмнината ме обзе, а аз се чувствах непосилна да се съпротивлявам.

...

Дъжд. Това бе единственото, което чувах. Усещах студения вятър. Вдишах дълбоко и се изненадах от това. Отворих плахо едното си око. Видях бяло и само бяло. Завъртях глава и осъзнах, че бях сама в напълно бяла стая, а прозорецът беше отворен.

Протегнах се в кревата и се завих хубаво. От много време главата ми не е била толкова изпразнена. Единственото, за което мислех бе дъждът. Можех да го помириша, можех да го чуя. Това ми напомни защо харесвах лошото време.

Изведнъж влезе жена с бяла престилка в стаята. Буташе система към леглото ми и изведнъж се усмихна щом забеляза, че съм будна.

- Събудила си се!- отбеляза тя и се засмя леко. Изведнъж се чу гръмотевица и сестрата се сепна.- О, оставили са прозореца отворен! Добре, че дойдох сега. Можеше да настинеш така!

Пробвах да се усмихна, но някак нямах сили за това. Жената затвори и ме свърза към системата. Гледах сестрата с чакащ поглед. Исках да разбера какво се бе случило. И защо още бях на този свят...

- Вашите са отвън. Да ги викна ли?- попита ме тя. Кимнах бявно в отговор. Жената каза да натисна копчето на стената, когато системата изтече, и излезе. Не след дълго дойдоха и нашите. Втурнаха се да ме прегръщат и да ме целуват. Задаваха хиляди въпроси, но аз сякаш не ги чувах, защото една мисъл се промъкна отново в главата ми.

- Как се озовах тук?- попитах бавно.

- Юнги, Юна и още едно момче са ви намерили в гората. Добре, че си му се обадила.

Изтръпнах. Очите ми се напълниха със сълзи. Усетих надежда и на сърцето ми му стана леко. Мразех тази надежда. Винаги след това страдах.

- А Джунгкук? Той... къде е?

Гласът ми бе плах и едва се чуваше.

- Мм... мисля, че е в стая 312.

Сърцето ми спря, а очите ми се разшириха. Това значеше ли...?

Без да знам какво ме е накарало да направя това, аз хванах системата и тръгнах към изхода на стаята. Трябваше да го видя.

Чувах виковете на нашите да спра, но те не ме достигаха. Действах без да мисля. За щастие стаята му беше сравнително близо до моята, а и родителите ми ми помогнаха със системата, след като разбраха, че нямаше да се върна.

Натиснах дръжката и го видях в леглото си. Сърцето ми забърза. Нима бе възможно? Нима получавах втори шанс?

Сълзи се стичаха по лицето ми. Седнах до него на леглото и погалих внимателно бузата му. Той беше добре. Джунгкук бе жив.
Усмихнах се през сълзи, игнорирайки буцата в гърлото си.