BTS: One Of A Kind

Исках да ти кажа

Бяха минали два дена от съгласието ми с Шуга да започнем отначало. От тогава той се държеше доста странно. А Джунгкук- още по-странно. Шуга ме викаше почти всяко междучасие при него. Дори вече не ходеше при Джимин и останалите. Юна дори почна да се дразни. А Джунгкук изглеждаше сякаш беше в цикъл. Беше адски раздразнителен.
- Т/И!-чух някой да вика. Обърнах се и видях Шуга тичащ в мойта посока. Той дойде при мен и още малко и не почна да подскача. - ВИЖ!
Той извади някакво контролно. Имаше 6.
- Уаа бравоо!- казах и се усмихнах. Изведнъж усмивката му се стопи.
- Само толкова ли?- попита и се смъщи.
Обърках се.
- Смисъл? Справил си се страхотно. Какво да кажа друго?
Изведнъж той превключи на aegyo.
- Искам награда.
Ококорих се. Това... звучеше странно.
- М-моля?-попитах. Сигурно бях червена като домат.
Той разтвори ръцете си за прегръдка. Донякъде се успокоих, че иска прегръдка, но от друга страна те бях сигурна дали щях да оцелея след това. Нищо чудно да получа кръвоизлив на някоя от бузите си.
Вдишах дълбоко и го гушнах. Прегръдката беше някак си доста дървена, тъй като и двамата не знаехме какво се случва. Той уви ръцете си около мен. Ухото ми по някаква странна сучайност се падна на височината на сърцето му, тъй че чух как забърза. Стана ми много топло. Не знаех на какво да обръщам повече внимание- на пеперудите или на горящите ми бузи. Чу се кашляне пълно със досада.
- Ако ще се натискате, нека поне не е пред цялото даскало. Някои от нас искат да си запазят обяда в стомаха.
Това беше Джунгкук. Ето, нали ви казах! Държеше се супер странно.
Отдръпнах се бързо и точно тогава би звънеца.
- Трябва да вървя.-казах и се запътих към класната стая.
През часа не слушах особено какво се случваше. Мислех си за Шуга и Джунгкук.
Чудех се защо по дяволите Джунгкук стана толкова мрачен. Та той беше толкова усмихнат и вечно се смееше. Шуга пък, винаги е бил по-мълчелив. А сега...не млъкваше. И постоянно се усмихваше със сладурската си усмивка.

Сред часовете госпожица Лии ме помоли да отида до мазето и да й намеря някаква книга за китовете и да й я оставя на бюрото, защото много й трябвала, а нямала време да я издирва. И аз като добра ученичка без социален живот се съгласих да жертвам няколко часа и да ровя по мазетата в търсене на книгата.
Заврях се в това мазе, заради което впрочем трябваше да издирвам чистачката, за да го отключи.
Там беше пълно с паяжини и прах. Влязох и миризмата на старо ме удари в лицето. Съжалих тройно, че се съгласих на това.
След около час непрестанно лутане най-накрая намерих нещо което наподобяваше на книгата. Но беше на горния рафт. Надигнах се на пръсти. Още малко оставаше и щях да я стигна. Напънах се да се разтегна възможно най-много. Ощее... съвсееем малкооо...
И изведнъж една ръка зад мен хвана книгата и я издърпа от рафта. Едва се удържах да не изпищя. Обърнах се рязко и видяяях...
Джунгкук.
- Господи, Джунгкук! Изкара ми ангелите.-казах като се обърнах с лице към него, изтръгнах книгата от ръцете му и го ударих с нея по главата. Но понеже тая книга е седяла там от милиони години, когато я ударих в главата му, тя цялата се посипа с прах. Ококорих очи при вида на сивата му коса. Той потърка главата си с ръка, защото сигурно го беше заболяло, но когато си погледна ръката, реакцията му беше подобна на моята.
- К-какво по дяволите е това?!-попита потресен като заклати силно глава за да разкара прахта.
- Ами, прах е.
- О, нима? Не предполагах.-каза като ме изгледа с вдигнати вежди и полу усмивка, а после отново почна да си тръска главата.
- Чакай! Дай на мен.
Джунгкук ме изгледа преценяващо, после се усмихна и се приближи към мен. Наложи се да се повдигна на пръсти за да му видя косата по-добре.
- Готово.-казах с доволна физиономия, като махнах последното прахче от косата му.
Той нищо не каза, само се усмихна и загадъчно тръгна на някъде.
За няколко секунди забравих къде се намирах- а именно мазето на даскалото, адски зловещо място с премигваща лампа.
Последвах го бързо.
- Защо си тук изобщо?- попитах объркано.
- Изпратиха ме да издирвам някаква книга за китовете.
Смръщих се.
- Кой те праща?-попитах докато търчах след Джунгкук, който просто обикаляше наляво надясно из боклуците.
- Госпожица Лии.-отвърна.
- Моля? Как... тя прати мен за нея.
- Да. А мен ме прати, за да те наглеждам.
Присвих очи. Не можех да преценя дали ме лъжеше или не.
Въздъхнах. Е, поне така шанса да я намерим беше по-голям.
- Аз отивам да търся там.-казах и посочих един рафт в края на стаята.
След 10 минутно търсене се отчаях. Изведнъж чух Джунгкук да си пее.

Please don't see just a boy caught up in dreams and fantasies
Please see me reaching out for someone I can't see
Take my hand let's see where we wake up tomorrow
Best laid plans sometimes are just a one night stand
I'd be damned Cupid's demanding back his arrow
So let's get drunk on our tears and

God, tell us the reason youth is wasted on the young
It's hunting season and the lambs are on the run
Searching for meaning
But are we all lost stars, trying to light up the dark?

Спрях се. Т-това беше Lost stars на Adam Levine. Какво по..., това беше една от любимите ми песни. Това... начина по който пееше... докосна сърцето ми...
Без да осъзнавам тръгнах към него. Ходих бавно. Бях опиянена от гласа му. Застанах на няколко метра от него. Той преглеждаше книгите и си пееше.
В този момент осъзнах че той беше момчето... Не можех да преценя от къде го знаех, но сякаш всяка клетка на тялото ми просто ми крещеше това.
Отново го загледах. Беше облечен с черни скъсани дънки, бяла тениска (въпреки факта, че беше адски судено) и черна шапка. Гледах го и осъзнавах, че нямаше как да стане по-перфектен. И нямаше как да стане мой.
Изведнъж той се обърна и ме видя. Спря да пее и бързо се приближи към мен.
- Т/И. Т-ти... плачеш ли?!
Чак сега осъзнах, че всъщност топлината по бузите ми са били сълзи.
Не знаех какво да кажа. А и дори да знаех, едва ли бих го направила.
- Т/И! Какво стана? Удари ли се някъде? Да не е станало нещо лошо?
А аз само стоях и продължавах да хълцам. Той се приближи още, хвана ме за раменете и ме разтърси.
- Т/И! Кажи нещо забога!
Погледнах го в очите. Изглежаше притеснен.
Повярвай ми Джунгкук, исках да ти кажа... но какъв беше смисъла от това? Нямаше нищо да се промени.
Стиснах очи и го прегърнах. И там, потънала в миризмата му, продължих риданията си.

Дори ни бях забелязала кога беше обвил ръцете си около талията ми.