BTS: One Of A Kind

План

Мъжете си намигнаха един на друг. Не знаех какво се случваше. Видях как един от тях се приближи и почувствах остра болка в главата. След това станах само наблюдател. Гледах как ме натъпкват в чувал. Не можех да мърдам нито ръцете си, нито краката си. Сякаш бях забравила как.

Осъзнах се чак, когато те ме изсипаха от чувала. Във вода.

...

Дишането ми бе бързо и накъсано. Но не можех да го променя. Не и когато се борех за живота си. Усещах хватката на Тед върху скалпа си. Пръстите му сякаш се бяха впили в кожата ми. Но не с тях се борех. Борех се с водата... водата във ваната. Не се опитваха да ме убият. Гавреха се с мен...

Вдишах бързо, а сърцето ми препускаше. След секунда отново усетих натиск напред и надолу. Тялото ми отново се плъзна и главата ми бе под водата. Отново усетих прохлада, но колкото повече стоях, толкова повече тази прохлада се превръщаше в студ. Дробовете ми се нуждаеха от кислород, но за съжаление не можех да им го доставя. Усетих как горят. Някаква част от мен се надяваше да се свършва. Да ме убият. Всичко това щеше да приключи... без повече мъчения... без повече страдания.

Тридесет секунди. Толкова ме държаха под водата. Достатъчно за да не умра. На двайстата започвах отчаяно да се опитвам да се измъкна, но нямаше как. Ръцете ми бяха завързани около тила ми. Можех само да се гърча. Когато усетих, че почвам да се замайвам, Тед ме хвана за косата и ме изтегли нагоре.

Закашлях се в опит да си поема въздух. Сълзи се спуснаха от очите ми. Мразех ги. Мразех живота си. Мразех и себе си. В този момент ме обзе гняв. Бях готова да скъсам въжетата и да ударя всеки един от тях в лицето. Но това не бе по силите ми. И отново бях под вода. Но този път бях извадена почти веднага.

- Стига вече, Тед. Трябва да оцелее все пак...- каза един от групата и грубо ме издърпа от водата.

Бях легнала на земята. Опитвайки да се успокоя, затворих очи. Дрехите ми бяха подгизнали.

- Ало?- чух познат глас. Беше на онзи, който вечно ме надзираваше в мазето. - Да, намерихме я. Не. Ти ще дойдеш да си я вземеш. Сам.

Отворих внезапно очи. Какво беше това предчувствие? Защо отново се чувствах сякаш нещо ме душеше?
...

~ Гледна точка Джунгкук~

Въздъхнах дълбоко преди да натисна дръжката на вратата. С отварянето на вратата усетих особен мирис. Стаята на майка ми никога не е миришела така.

Приближих се до леглото, на което лежеше тя. Когато очите ми се спряха на пребледнялото й лице, сърцето ми спря. Не можех да я гледам такава. Гледката ме накара да съжаля, че се отнасях зле с нея.

Прехапах устна и хванах изнемощялата й ръка. Не можех да проумея как може за седмица състоянието й да се влоши толкова. Тя винаги е имала проблем със сърцето, но хапчетата преди помагаха. И изведнъж се срина. Предложихме й да я заведем в болницата, но тя се разстрои само при мисълта за това. Говорихме с нея стотици пъти, че ще е по-добре за нея, ако е при тях, но тя отвърна, че иска да бъде заобиколена от нас, а не от доктори с престилки.

Тя отвори спокойно очи. За секунда се стреснах, защото очаквах да спи.

- Куки... здравей.- каза тя изморено.

Усмихнах й се.

- Здравей! Как се чувстваш? По добре ли ти е?- попитах я, като клекнах до леглото й. Тя кимна изморено. - А пиеш ли си новите хапчета? Знаеш, че трябва да бъдеш стриктна, за да се оправиш.

- Да, знам.- отвърна ми тя и въздъхна. - Знаеш ли кой ми се обади?

Поклатих глава в отрицание.

- Анджелика.- отвърна тя и се усмихна. - Обади се за да ми благодари за всичко. Каза, че благодарение на мен е намерила човек, на когото наистина държи.

- Аха.- казах и се усмихнах. Двамата с Шуга бяха една доста неочаквана, но допълваща се двойка. Явно той е видял нещо в нея, което аз не.

- Не разбрах какво има предвид, но й отвърнах, че няма проблем. Имаш ли представа за кого говореше?-попита ме тя и очите и светнаха. Засмях се на любопитството й.

- Може би.- отвърнах мистериозно. Тогава телефонът ми звънна. Извиних се и излязох да говоря.

Очите ми се спряха на номера, който ми звънеше. Не го бях запазил в телефона си, но нямаше как да го сбъркам. Беше Изая.

- Ало?- чух гласа му. Преглътнах и се опитах да се успокоя.

- Намерихте ли я?- попитах направо.

- Да, намерихме я.

- Джинджа?! О, заведете я до центъра, ще дойда да я взема!

- Не. Ти ще дойдеш да си я вземеш. Сам.

Усетих да се оформя топка в гърлото ми. Това бе капан. Няколко секунди ми трябваха, за да измисля план.

- Къде да дойда?- папитах.

Той се засмя леко.

- Проследи локацията на телефона ми сам, детективче.

И след това затвори. Бях притеснен, но вече имах план. Звъннах на Шуга хюнг. Как ли щеше да свърши всичко това?