BTS: One Of A Kind

Прекалено много истории

О, не! Те са тук!
Изтичах към входната врата, за да ги видя. Те бяха там. Майка ми и баща ми. Спретнати, хванати за ръце стояха пред вратата с непоколебим поглед. Краката ми омекнаха.
Слугата се върна и каза:
- Моля да напуснете.
- Какво? Това е недопустимо! Та ние сме родителите на Т/И!
- Госпожо, вече Ви обясних. Не е възможно. Те вече пристигнаха. Моля, вървете си.
- ... Как? Т/И, направи нещо!
Замръзнах.
- Хей, те казват истината!-казах без да мисля особено. Джунгкук дойде при мен и ме прегърна през рамо.
- Аха. Ако това са родителите Ви, тогава кои са онези вътре?-попита ме прислужника и присви очи.
- Аа, ъъъ.... аз съм осиновена. Ъ, да, и ъъ аз не знаех кои родители трябва да доведа, затова доведох всички.
Прислужникът, родителите ми и Джунгкук ме изгледаха странно.
...

- Не знаех че си осиновена, Т/И.-каза бащата на Куки докато режеше пържолата в чинията си.
Вече всички бяхме седнали на масата, включително и двата чифта "мои" родители.
- И аз.-измрънка баща ми, но аз го сръгах с лакът.
- Хах, ами не обичам да говоря много да това...
Сатаната се обърна към фалшивите ми родители.
- А вие истинските й родители ли сте или сте я осиновили?
- Ние ъъъъъ...- "баща ми" ме погледна с поглед пълен с безпомощност.
- Те са приемните ми родители.-отвърнах без много да му мисля.
- Остави ги те да говорят, де! И кажете ми на каква възраст сте я приели в семейството си?
'Хайде... това е лесно! Стегнете се и кажете някакво число!"помислих си.
- Аааа, ъъъъ, амии... аз не съм сигурен... тя е с нас от толкова много време, че чак забравих...
- Точно така.-отвърна "майка ми" и закима бързо.
- Е, но все пак ще помните на колко годшнки е била.-продължи майката на Джунгкук и се усмихна самодоволно ... сякаш знаеше, че става нещо.
- Ааа, ъъъъ.... мисля, че я осиновихме преди осемнадесет години?-продължаваше да импровизира актьора.
От къде ги извадиха тия осемнадесет години?!
- Точно така.-отново се съгласи уж-майка ми.
Какви ги дрънкаха тия?! Бях наела пълни некадърници!
- О, Куки, не знаех, че тя е по-голяма от теб!-викна баща му и се засмя.
Той също се засмя, но всякаш се подиграваше на мен и на отчаяното положение, в което бях попаднала.
- Ами вие? Защо сте я оставили в сиропиталище?- продължаваше Сатаната, като този път се обърна към истинските ми родители.
Мама се стъписа.
- А-ами...
Но тогава баща ми се намеси. След като изпиеше някоя друга чаша, ставаше особено активен. Поне докато не стигнеше до състоянието, в което не може да говори. Тогава ставаше като парцал.
- Всичко започна когато в родината ни навлязоха... негри. Да, точно така! И, ъъ, тогава, ъъ, тези негри бяха много опасни, и както казвах тогава започнаха да ни целят с кокоши яйца и да ни увиват в тоалетна хартия.
- О, наистина ли?-попита Джунгкуки който едва прикриваше усмивката си.
- Да, да! Същински вандали! И тогава, ъъъ, ам дойдоха северни мечки. Е, те, разбира се, не дойдоха пеша! Негрите ги превозваха с камиони, за да ни нападат!

Бях се хванала за главата. Защо татко?! Защо не остави мама да говори?!

- А в коя държава е станало това?-попита Сатаната, видимо заинтригувана от историята.
- О, държавата... Австралопитеция.
- Хм... никога не съм чувала за такава държава... Странно, защото съм завършила университет с география...
- Оо, не се притеснявайте! Тя е много малка страна. Част от обединените арабски емирства!-продължаваше да обяснява баща ми като придобиваше все повече увереност.
- О! Аз май наскоро четох за тази държава във вестника!
- Така ли?-викнахме абсолютно всички.
Той кимна.
- Но...Не ми изглеждате като с арабски корени.- продължи майката на Куки.
- Защото сме емигранти!-каза майка ми, която най-сетне се включи в лъжата.- Да се върнем на въпроса. Оставихме я, защото мечките изядоха храната ни и трябваше да я оставим някъде, докато си стъпим на краката.
- Еха. Вие имате невероятна история!-викна бащата на Куки с видимо удивление.
- О, Вие да чуете нашата! Още по-невероятна е!-викна "приемният" ми баща.
- Аа, мисля, че им стигат толкова невероятни истории...-казах и започнах да ям от храната в чинията си.
...
След вечерята всички останаха доволни. Също така имах разговор с майка ми и най-накрая се сдобрихме. Но не бях сигурна, че исках да се върна при тях.
- Хах, дори и да искаше, кой казва, че ще те пусна?-каза ми Джунгкук.
- Смисъл?
- Смисъл моето момиче ще бъде с мен. Не те давам на никого.
Изчервих се.
- Пабо...-казах срамежливо, приближих се до него и го прегърнах. Усетих топлината му и сърцето ми заби силно.
- Няма да свикнеш с оппа, нали?
Засмях се.
- Не разбра ли? Аз съм на осемнайсет! Ти трябва да ме наричаш нуна!-пошегувах се.
- Винаги съм бил най-малкия, а сега за първи път съм по-голям и искаш да ми го отнемеш! Няма да стане!-каза тихо.
- Ох боже...
- И аз те обичам, джагия.
- И аз те обичам...
...
Оппа?