BTS: One Of A Kind

Викове

~ Гледна точка Т/И ~

Допрочитах главата на книгата, която бабата ми даде. Очите ми се разшириха, когато прочетох последните изречения.

- КАКВО?! Не... не, не, не! Какво по... не! Отказвам да повярвам... ЗАЩО МИ ГО ПРИЧИНЯВАШ?! Неееееееее.-започнах да викам. Закрих очи с шепите си и се свих на пода. Книгата остана захвърлена на дивана.

- Какво стана, Т/И?- попита ме госпожа Мин, която ме гледаше объркано. Погледнах я с насълзени очи.

- Той умря! Мик Ши умря. Това не трябваше да се случвааааа! А бяха толкова сладка двойка... не е истинааа!- продължавах да повтарям.

Старата дама се усмихна и отвърна:

- Не си прави такива заключения. Не можеш да си сигурна в нищо, докато не прочетеш следващата глава.- тя седеше на креслото си и плетеше нещо, въпреки че вече почти бе дошло лятото.

- Не искам. Страх ме е... А и няма как да е жив...

Жената въздъхна и остави куките на масата.

- Ела с мен да ми помогнеш да намеря кутиите.- тя стана от креслото и тръгна бавно на някъде. Въздъхнах и аз, станах от пода и я последвах. Мрънкаше ми за тези кутии от вчера и аз все казвах, че имам работа или не ми се занимава.

Помогнах й да се качим по стълбите до тавана, тъй като тя се клатушкаше прекалено много, че да успее сама. Влязохме в помещение, пълно с прах. Освен прашно, беше и разхвърляно.

- Пфу.-казах като размахах ръката си пред носа, с надеждата да разкарам праха от въздуха,който щях да вдишам.

- Не съм идвала тук от толкова време...- въздъхна жената и се усмихна леко. Сетне се обърна към мен и каза- Е, сега трябва да си спомня къде ги сложих.
С това изречение се убедих, че скоро от тук няма да изляза.
...

Жената гледаше в някакви прашасали чували, а аз до нея ровех в някаква кутия. Не, че търсих нещо... от чисто любопитство.

- Намери ли нещо?- попитах. Жената поклати глава.

- Вече спрях да търся.-отвърна тя и се усмихна. Ококорих се.

- Моля?! Защо не каза?! Щяхме да слезем долу.-викнах като прокарах пръсти през косата си.

- Еее...

Погледнах към близката етажерка, по случайност, и очите ми попаднаха на снимка. Вдигнах се на пръсти и я взех. Беше доста прашна, тъй че прокарах ръката си през нея. Видях двама души. Възрастна жена и мъж, прегърнал я отзад. В първия момент не можех да кажа кой, кой е, но след секунда ми светна.

- Това си ти, нали?- попитах я, посочвайки жената. Бабата хвана снимката с двете си ръце и въздъхна.

- Да. Това сме аз и сина ми. Снимахме се ден преди да замине в града.

Усмихнах се, но после очите ми отново се насочиха към снимката в ръцете й. В ъгъла пишеше "1990".

Моля?! Ден преди да тръгне...

Разтреперена казах:

- Синът Ви... няма го вкъщи повече от 5 дни, нали?

Жената ме погледна ококорено, но после се усмихна.

- За какво говориш, мила?

Сърцето ми запрепуска.

- Синът Ви го няма от 26 години. Нали?

Бабата ме гледаше с ококорени очи. Сетне те се напълниха със сълзи и изведнъж ме хвана за раменете. Сърцето ми спря.

- Защо ме лъгахте?-попитах направо.- Защо ме лъгахте?! Казахте да изчакам докато той дойде! Но това така и няма да се случи и Вие го знаехте!

- ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ! ТОЙ МИ КАЗА! ТОЙ ОБЕЩА!

Тя ме клатеше за раменете и ми крещеше. А аз гледах и не мигах. Защо реагира така?! За част от секундата избухна!

Това никак не ми харесваше. Трябваше да се махна по най-бързия начин.

- ТИ СЕГА ЩЕ МЕ ОСТАВИШ НАЛИ? НАЛИ?! НЕ! НЕ НЯМА. НЯМА ДА ТИ ПОЗВОЛЯ. ЩЕ ОСТАНЕШ С МЕН. АКО ТЕ ПУСНА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕШ.

Очите ми бяха пълни със сълзи. Едвам се отскубнах от кокалестите й пръсти и побягнах надолу. Чувах стъпките й. И изведнъж чух силен крясък и тупване. Вероятно бе паднала. Чувствах се сякаш ме душаха.

- ОСТАНИИ!-крещеше тя с плегракналия си глас.

Въпреки че ми беше гадно, че тя лежеше на земята, послушах мозъка си за пръв път от много време и избягах от къщата.

Тичах колкото сила имах,а дървената постройка остана зад мен. Но въпреки голямото разстояние, все още чувах виковете.
-------------
Хееей ♡♡♡♡
Ето още една мини глава ~
Значи... ще мина направо :Д. Видях, че фика ми е препоръчан в един пост във facebook групата BTS BULGARIA и просто не мога да ви опиша колко се трогнах. Честно, това ми оправи деня. Радвам се, че намирате историята ми за забавна. Luv you so much 💕💕💕😢