По правилата на Зейн Абрамович (Mafia Romance)🔞

Глава 3-Зейн

Брияна

След телефонния разговор с непознатия, погледът ми скиташе с безпокойство по уличния трафик и затаявах дъх със страх след всеки спиращ или преминаващ през кръстовището автомобил. Усещах как паниката ме застига. Нервно кършех пръстите на ръцете си и сновях напред-назад по тротоара. Предупредителният глас на Марк, че сме напът да затънем в проблеми, а аз не го послушах, избумтя в главата ми. Виновно вдигнах очи за тиха молитва към онази сила в небето, от чиято закрила ужасно се нуждаехме в момента.

– Господи, моля те. Ужасно много те моля. Нека Марк е добре. Знам, че се обръщам към теб само когато имам нужда, но този път яко съм я загазила и наистина ми трябваш, Божеее!

Шумът от бързо приближаваща машина и мощно ревящ двигател сгърчи тялото ми от тревога. Пред мен спря спортна лъскава кола. Вътрешното ми Аз с пълна сила закрещя, че това е моят транспорт, но останах като вкоренена на тротоара и краката ми отказваха да помръднат. Затъмненото стъкло бавно се спусна.

– О, Боже... Моля те, Боже – изхлипах, след като погледът ми се сблъска с този на мъжа, стоящ зад волана.

– Съмнявам се, че може да ти помогне, качвай се!

***

Напрегнатото мълчание, в което пътувах с непознатия, караше стомаха ми да се бунтува и да прави салто след салто от нерви. Мрачното му изражение държеше моята тревожност будна и ме подтикна да се замисля, защо дявол ме взел не се обадих в полицията?! Тази мисъл едва крадешком премина в съзнанието ми, когато въпросният мълчаливо изпъна дясната си длан, сумтейки:

– Телефона.

Предпазливо погледнах към ръката му. Типовете като него вероятно умееха да четат мисли, нямах друго обяснение за нелепото съвпадение. Дъхът ми започна да се накъсва. Вцепенението вършееше като лудо из тялото ми и караше движенията ми да стават все по-некоординирани, докато ровех из дамската си чанта за проклетия телефон.

– Не обичам да се повтарям – суровият му тон не остави и капка съмнение в мен, за това, което изрече.

С едно простичко движение го поставих в дланта му. Въпросният направи бърза проверка на последните избрани от мен повиквания и го метна през прозореца. Можех да си представя как се разпарчатосва на асфалта под гумите на колите. Така сигурно щяха да метнат и мен от някой безлюден мост в покрайнините на Лондон. Сетих се за майка си. Исках да я спася от рака, а аз го изпреварих. Щеше да умре от мъка, когато научи за смъртта ми в новините – помислих си с тъжна ирония. Трябваше ли да проклинам куража си, че се беше запилял някъде и пръстът ми не стигна до зелената слушалка, за да се обадя в полицията? Вече беше късно да се съсредоточавам в мисли за полицията. Трябваше да мисля за случващото се тук и сега. Не знам колко време беше минало, откакто се бях качила в тази кола, но поредната експлозия от тревожни чувства избухна в тялото ми, когато пред нас се отвори висока метална врата и съвсем скоро возилото паркира пред огромно имение. Приличаше на аристократичен замък.