Брияна Сен Клер винаги е играла по правилата и определено е стояла настрана от проблемите и лошите татуирани "момчета ".
Но когато разбира, че шансовете на майка ѝ да се справи с рака намаляват с всеки изминал ден и единствената ѝ възможност е...
Oups ! Cette image n'est pas conforme à nos directives de contenu. Afin de continuer la publication, veuillez la retirer ou mettre en ligne une autre image.
Брияна
Свих се на топка, притиснах колене в гърдите си и обвих ръце около тях. През едно ъгълче на разпилените си коси надникнах към него. Зейн се изправи, вдигна ципа на панталона си и прилежно върна токата на колана обратно на мястото ѝ. Тишината започна да натежа в стаята. Единственото, което я нарушаваше, бе шумът от черната намачкана риза, която навлече върху себе си, но не я закопча. Остави я да виси разтворена. Той вмъкна ръце в джобовете на панталона си и зачака.
Усещах как мислите гъмжат в главата му и се превръщат в емоции. Можех да ги доловя в мълчанието му. Разочарование. Гняв. Болка - препъваха куража ми, но сблъсъкът беше неизбежен. Надигнах се от леглото и се изправих. Със Зейн изглеждахме така, все едно сме оцелели в катастрофа. Видимо нямахме външни белези, но и двамата кървяхме отвътре.
– Откога знаеш?
– Брияна, Брияна, Брияна, Брияна... – въздъхна след въпроса ми. Вдигна ръка и с върха на пръста си внимателно отмести един кичур от рошавата ми коса, който се повдигаше и спускаше пред лицето ми след всяко накъсано издихание. – Верно ли мислеше, че няма да забележа, малката ми? Наистина ли мислиш, че съм тооолкова тъп? – отговорът заора в гърлото ми. Лъжите се бяха превърнали в надуваема спасителна жилетка, която обличах, за да изплувам от тинята, когато ми се налагаше. Но тази... Тази за сина ни, сякаш я бях отмъкнала от рафта на някой евтин магазин. Безвкусна и стипчиво горчива. Отворих уста, за да кажа нещо, но болката в очите му прегори зениците ми и накъса речта ми.
– Аз... аз.
– Тиии. Ти, Брияна. Твърдеше, че съм изял сърцето си, ала някак успя да стигнеш до него и да го изтръгнеш от гърдите ми – тъгата беше сломила гласа му и думите се търкаляха тромави и ръждиви по напрегнатите му гласни струни, но знаех, че обидата от лъжата ми скоро ще изпепели всички други усещания и лудостта му ще се надигне. – Огледай се, Бри. Огледай тази стая. Това ми остави, когато си тръгна и ме излъга за Ноа. Огромна черна озонова дупка в душата ми.
