По правилата на Зейн Абрамович (Mafia Romance)🔞

Глава 3-Игор [2]

Евилин

Ленивата умора налегнала тялото ми, ме държеше като в мъглява пелена, през която съзнанието ми се опитваше да премине. Няколко тревожни звука и забързани крачки се чуваха някъде недалеч от мен, което ме накара да примигна и да повдигна клепачи.

Шумно изстенах и лицето ми се изкриви в гримаса, когато отново усетих тежката воня пратила ме в безсъзнание, един бог знае за колко време.

С върха на пръстите си докоснах свъсеното си чело, за да отпратя болката, на чието място се настаниха сцените с Тимати и внезапно всичко оживя в главата ми.

– О, боже!

Рязко се изправих и с тревожен поглед заоглеждах стаята. Огромната спалня обзаведена с меки кремави нюанси може би щеше да ми се хареса повече, ако не беше безпокойството присвило сърцето ми.

Все още ми се виеше свят и виждах замаяно, но много добре знаех, чий е този палат, до който не можах да стигна, преди десет години. Нервни тръпки пропълзяха по гърба ми и стомахът ми внезапно се разбунтува, осъзнавайки, че ме деляха само няколко стени... от Игор Абрамович. Дори наум произнесено името му бе като забранено заклинание, което разтърси раменете ми, сякаш ме полази февруарски студ насред юни.

Затворих клепачи, вдишвайки и издишвайки успокояващо няколко пъти, преди да спусна босите си стъпала към мекия килим, а веднага щом ги отворих и видях голите си крака, проклех сто пъти наум безумно нелепата ми идея да облека проклетия шлифер, който още се вееше около задника ми.

– Как, за бога, се появи Тими!

Скочих стреснато, когато мозъкът ми разлисти неприятен сценарий, в който участие би могла да вземе и Давина. Много добре знаех, защо съм тук макар моята версия, също да имаше черни петна за запълване. Каква бе вероятността да са открили и нея? Не, Евилин. Те нямат причина да тръгват след нея. И все пак, ами ако са?

Любопитството ми ме подтикна да тръгна към изхода на стаята и уверено да натисна бравата на вратата. Би трябвало всичките сто трилиона клетки които живееха в това мое тяло, да изтрещят от еуфория, че проклетата врата не беше заключена, и да се втурна напред като обезумяла, но вместо това, застинах като вцепенена. Няколкото смели макар и ситни крачки които направих, ми дадоха видимост към огромния коридор, по чийто стени висяха старинни и изящни картини, подходящи повече за стените на национален музей, което потвърди, че съм в имението Абрамович.