По правилата на Зейн Абрамович (Mafia Romance)🔞

Глава 26 - Зейн

Брияна

Самолетът кацна. Не след дълго двигателите се успокоиха и шумът притихна.

– Баща Ви е на пистата, госпожице Волков, вече можете да слезете – вдигнах сенника на илюминатора и надникнах през него. Конвой от шест еднакви джипа спря недалеч от самолета. Застинах в очакване, щом задната врата на третата кола в редицата се отвори. От нея слезе мъж. Нямах представа дали това е баща ми, но... Всъщност имах. По някакъв необясним начин го усещах. Изглеждаше висок, строен и лицето му бе толкова... обикновено. Нищо във външния му вид не подсказваше, че е онова, което всички казваха, че е. Поех си дъх, изправих се и тръгнах към изхода. С малко повече усилие, преборих вцепенението си и слязох по стълбата. Юрий на няколко пъти примигна, като че ли виждаше призрак. Не очаквах това умиление в очите му. Не и в погледа на човека, който се беше отказал от мен и мама. Двамата закрачихме в кръг, все едно ни предстоеше ритуал на признанията.

Моментите, в които животът беше издигал стените си пред мен и мама се заредиха в главата ми. Спомних си как ме гушкаше, докато стоях с нея пред лекарския кабинет, за да я прегледат, след като цяла нощ имаше треска. Толкова много се страхувах да не я загубя, че детското ми изплашено сърчице накара свободната ми ръка да се свие в юмрук и да си представя, че е захваната от баща ми. От онзи въображаем мъж, за когото всяка Коледа си пожелавах да се върне и с мама отново да ни заобича. Челюстта ми се стегна, за да възпра чувствата си и да ги заровя зад маската на безразличие, но гласът ми се разлюля, предаде ме и сълзите потекоха.

– Ти ни заряза! – просъсках обвинително. – Била съм бебе на четири месеца!

– И от тогава те търся, Микаела... Брияна – поправи се.

Замигах неразбиращо. Не бях подготвена за този отговор.

– Имаме толкова много да си кажем, но нека не е тук.

Вирнах брадичка. Очаквах този момент, откакто осъзнах, че бебетата не ги носят щъркелите. Не исках да чакам повече и нямаше да мръдна крачка напред, преди някой да ми каже истината. Тук и сега – той въздъхна примирено след решителността в очите ми.

– Рожденото ти име е Микаела. Юриевна. Волков. Денят, в който Катрин ми каза, че ще имаме теб, беше най-прекрасният и най-ужасният ден в живота ми. Страхът, че няма да ви опазя, че ще ви загубя, беше като демон, който ме разкъсваше – думите му заглъхнаха, като че ли се отнесе някъде в миналото си. – Имаш същите зелени очи като нея, Микаела.