По правилата на Зейн Абрамович (Mafia Romance)🔞

Глава 12 - Зейн

Брияна

Още щом отворих очи заключих съзнанието си за случката от снощи. Това бяха последни часове със семейството ми, преди да заминат, и нямаше да ги пилея в тревоги относно човекa, който изсмукваше енергията ми като кръвопиец. Сега имах нужда да вярвам, че лечението, което предстоеше на мама в Щатите, ще даде резултатът, за който се молех.

Погледнах през страничното стъкло на колата. Таксито се движеше с умерена скорост по блесналите от дъжда улици, посока летище Хийтроу, към което пътувахме. Стомахът ми се сви на топка, щом осъзнах, че оставаше по-малко от километър преди да пристигнем.

– Изглеждаш тъжна, момичето ми – гласът ми изчезна, буквално ме предаде и не искаше да възпроизведе думите, когато се извърнах към мама. Мълчаливо се усмихнах, помилвах външната страна на ръката ѝ, а после я целунах. Днес беше успяла сама да оправи косата си. В моменти като тези надеждата ми се връщаше и приятно затопляше гърдите ми.

– Само защото не ми разрешиха да си взема отпуск и да дойда с теб – затворих очи, за да възпра едрите сълзи, които се заредиха в очите ми.

Това е последната лъжа, която изричам към теб – обещах си, преди да метна виртуалната кутия с лъжи през прозореца на таксито. Това че я лъжех правеше ли ме ужасна дъщеря? Вероятно да, но избрах да бъда ужасната лъжлива дъщеря, и тя да е жива, отколкото праведна и плачеща на гроба ѝ. Стиснах силно ръката ѝ, щом огромната сграда на летището изникна пред очите ми. Колата съвсем скоро спря.

– Помогни на мама, аз ще сваля багажа – кимнах след Марк и побързах да сляза. Той беше необичайно мълчалив и много напрегнат. От снощи насам упорито ми предлагаше всякакви планове за бягство. Ако бяхме само аз и той несъмнено бих се вкопчила в някой от тях. Но не можех да рискувам живота ѝ. Тя едва намираше сили да стигне до банята, щеше да е безумие да я влачим с нас в това състояние. Затворих вратата след себе си и минах към задната част на колата. Погледът ми падна върху ръцете му, когато посегна към куфарите в багажника. Върху прясно засъхналите корички на кокалчетата му повторно зееха червени рани. Сякаш беше блъскал с юмрук в огромно ренде. Той разпъна инвалидната количка, с която предвижвахме мама на по-дълги разстояния и я избута към мен. Дори не ме погледна. Вероятно никога нямаше да ми прости, че се продадох. След тази си мисъл закрачих към пасажерското място на мама и отворих вратата.