По правилата на Зейн Абрамович (Mafia Romance)🔞

Глава 20 - Зейн

Брияна

Заклатушках задника си по пътеката към плувния басейн с книга в ръка, както правех всеки ден от две седмици насам. Бях открила огромната библиотека в къщата на Абрамович и макар че от рафтовете му надничаха единствено криминалета, и нищо друго, което да не включва убийства, все пак бях приятно изненадана, че тук изобщо има такава. Дали веждите ми подскочиха от учудване, когато издърпах книгата "Време да убиваш" на Джон Гришам от рафта му? Нито милиметър. И точно нея влачех със себе си, за да заглуши мислите ми към Абрамович.

От два дни Зейн буквално беше забравил за съществуването ми. Може би вече му бях омръзнала и всеки момент щеше да изпрати някой, който да ми каже да си събирам парцалите? Главата ми клюмна от тежестта на тези ми размишления. Би било редно отсъствието на този мъж да ми донесе облекчение, а всъщност се беше превърнало в липса. Между бедрата ми нарастваше очакване, когато ме докосне. Очакване, което ме изпепеляваше, щом разбие устата си в моята и ме затисне под тяло изтъкано от мускули и мастило. Спуснах клепачи и въздъхнах дълбоко, когато странното усещане прониза стомаха ми. Би трябвало да се науча да мразя мъжа, който се изнизва от леглото ми и хлопва вратата зад гърба си, без да изрече и дума, след като ме е чукал до пълно изтощение и едва дишаме. Това, че не го намразих направо ме влудяваше.

Захвърлих книгата върху малката масичка до шезлонга и тръгнах обратно към къщата. Мислите за Зейн бяха като вирус. Може би един студен душ щеше да охлади прегрелия ми мозък и да ме отърси от тях.

Високите ми обувки затракаха по каменните плочки обратно по пътеката. Едва бях подминала вратата от кабината му, когато от другия край на коридора се зададе Максим. Златистият загар на кожата, високите скули и добре подържаната брада, правеха лицето му запомнящо се, но всеки път щом ме погледнеше с тези безчувствени мъртви очи отприщваше ледени тръпки по гърба ми. След тази ми мисъл забързах крачка към кухнята, която се очертаваше единственото ми спасение, за да избегна сблъсък с него. Но преди да успея да стигна до нея, едрата му фигура препречи пътя ми. Вдигнах глава, за да го погледна. Нямах представа с какво го бяха хранили в детството му, но ще да е било радиоактивно и със сигурност Зейн и Игор се бяха тъпкали със същото.